Борис Старлинг
Месията (11)

11

— Добър ден. Аз съм старши инспектор Дънкан Уорън. Съжалявам, че чакахте толкова дълго. Ще направя кратко изявление и след това ще отговоря на всеки ваш въпрос.

Дънкан се намираше на тротоара при къщата на епископа, така че фотографите и операторите можеха да го снимат пред вратата. Погледна мелето, в което журналистите нетърпеливо се блъскаха за по-добра видимост. Трябва да бяха повече от трийсетина от всякакъв тип, скупчени на тротоара при колите и телевизионните бусчета, спрели дори посред улицата. Лош ден за обитателите на Уондъл Роуд.

Дънкан се прокашля.

— Джеймс Кънингам, епископът на Уондзуърт, е намерен около девет часа тази сутрин от един от клисарите в църквата. Бил е пребит до смърт. Предполагаме обир.

Щяха да се придържат към версията за обикновен обир с нелепа жертва. Затова пред медиите се появи Дънкан. Лицето на Ред и отличителната му рошава рижа коса бяха твърде добре познати на всички и думата „обир“ едва ли можеше да прозвучи достоверно от неговата уста. А четирийсет и пет годишният Дънкан, беше типичният стабилен служител в полицията на Нейно Величество, повече дори и от Джез и от Кейт. Той стоеше пред камерите като стожер на закона, широки изправени рамене, гръдният кош изпъва сакото.

— Това мерзко нападение на беззащитния стар човек е било осъществено между три и пет часа тази сутрин. Молим всички, които са чули или видели нещо по това време, да свидетелстват колкото се може по-скоро. Някакви въпроси?

Крясъци. Десетина души говореха едновременно и пъхаха микрофоните и диктофоните си в лицето му. Дънкан вдигна яките си ръце.

— Моля, моля. Един по един.

— Какво е взето от къщата?

За малко да отговори „нищо“, но веднага се усети.

— До този момент не можем да отговорим със сигурност. — Умееше да държи полицейски речи и пред най-добрите журналисти — използваше пет думи, където стигаше и една. — Епископ Кънингам е живял сам и няма официална инвентаризация на дома му. Претърсваме къщата колкото е възможно по-подробно с помощта на негови близки. Надявам се, разбирате, че това отнема известно време, още повече че те съвсем естествено са в стресово състояние.

— Предвиждате ли скорошен арест?

— Убедени сме, че ще открием извършителя, да.

— Какво оръжие е използвал нападателят?

— Предполагаме, че вероятно е било дървено, нещо като бейзболна бухалка.

— Какъв човек търсите?

— Доста силен мъж.

— Това ли е всичко?

— Да, засега това е всичко. Щом се доберем до нещо, вие ще сте първите, които ще научите.

Кратка пауза. Дънкан се възползва от момента.

— Надявам се, че бях изчерпателен, дами и господа. Единствено съжалявам, че не разполагаме с повече информация. Ние, разбира се, ще ви държим в течение за всяко следващо развитие по случая. Междувременно ще ви помоля да оставите жителите на квартала на спокойствие. Наистина няма нищо повече за гледане тук. Благодаря ви.

Той знаеше, че няма да си тръгнат веднага. По-скоро адът ще замръзне, отколкото журналисти доброволно да се подчинят на каквото и да било освен полицейска заповед. Но Дънкан смяташе, че всички ще са напуснали до час, когато осъзнаят, че наистина няма нищо повече за научаване. Нищо, което да узнаят, така или иначе. Ако беше убит някой прост далавераджия, историята едва ли щеше да влезе и в местните новини. Но тъй като беше епископът, все щяха да се намерят някои добри стари християни, които да се повайкат в утрешните вестници — особено в консервативните „Мейл“ и „Експрес“, които ще тръбят точно това, което средния англичанин иска да чуе.

Дънкан се надяваше, че историята ще остане еднодневка за медиите. И знаеше, че ще продължи много по-дълго за четиримата членове на екипа.