Борис Старлинг
Месията (107)

107

Днес кухните му идваха множко. Денят започна в кухнята на Томас Феъруедър сред писъците на малкия Тим при вида на Любецки целия в кръв, и свършваше тук — той, Джез и Кейт пиеха чай при Хелън и Ред й нахвърля разправията с бившия й съпруг.

— Дънкан никога не влиза в къщата, когато пристига да вземе Сам — каза Хелън. — Идва в шест часа, с точност до секундата, и със Сам го чакаме на улицата.

— Никога не влиза? — повтори Ред. — Нито за чаша чай или да използва тоалетната?

— Никога. Не искам да стъпва тук, а не смятам, че и той изгаря от желание да влезе. Това е къщата на Анди, нали разбирате. Те с Дънкан не се понасят. Почти както и аз и Дънкан не се понасяме. Ако не беше Сам, нямаше да се виждаме изобщо.

— Дънкан слиза ли от колата, когато идва?

— О, да. Разменяме по някоя и друга дума на тротоара.

— Главно за Сам сигурно?

— Не. Изцяло за него.

— Значи, ако ти и Сам не го чакате на улицата, това ще му се види странно?

— Да. Така ми се струва.

— Добре. Това усложнява малко нещата.

— Защо?

— Защото това означава, че ще трябва отвън да му се смачка фасонът.

— Какъв фасон? Мислех, че искате да говорите с него за някакви „полицейски скукотевини“.

Проклятие. Ред беше забравил, че Джез използва „полицейските скукотевини“, за да залъже Хелън по телефона. Късно. Сега трябва да кара докрай.

— Ъъъ… Не точно. Предполагам, че ще е по-добре, ако ти кажем истината, Хелън. И без това ще я разбереш съвсем скоро. Чела си за „апостолския убиец“ по вестниците, предполагам?

— Разбира се, кой не е?

— Ами ние смятаме, че Дънкан е убиецът.

Хелън зяпна. Сигурно не е много забавно да ти съобщят, че бившият ти съпруг е заподозрян номер едно за най-издирвания човек в страната, дори и да го ненавиждаш до дъното на душата си.

— Смятате? — попита тя.

— Не. Сигурни сме. Деветдесет и девет процента.

— И как така?

— Знам, че ще ти е тежко да го чуеш, но открихме оръжията, с които са били извършени убийствата, в неговия дом и имаме доказателство, че е купил сре… някои неща, които намираме при труповете.

— Исусе Христе.

— Май и той за него си мисли.

Хелън стана от масата и отиде до мивката. Наплиска си лицето с чешмяна вода. Те я оставиха да се съвземе. Тя си пое дълбоко въздух на няколко пъти и се върна на масата.

— И искате да го хванете, когато дойде тук да вземе Сам? — попита тя.

— Не знаем къде другаде да го намерим. Търсим го, но това е мястото, където със сигурност ще се появи.

— Но… нали няма да се опита да ме нападне, нали? Или Сам?

Или Сам? Бързо се усети. Две думи, които им казаха повече, отколкото Хелън Раунтрий би искала да знаят за нея. Първо аз. После детето.

— Не. Няма. Всъщност — и нищо не съм ти казал, нали разбираш, този разговор изобщо не се е състоял — в едно от престъпленията се е замесило дете и Дънкан не го е докоснал. Има още няколко незасегнати роднини на жертви. Годеници, братя, които може и да са били там, когато ги е следил. Той убива само онези, които отговарят на великия му план. Убива само така наречените апостоли. Смятаме, че всяко друго действие би… как го каза, Джез?

— Опетнило чистотата на неговия шедьовър.

— Точно така.

— Колко души е убил? — попита Хелън.

Ред се двоумеше дали да й каже цялата истина и накрая реши, че е редно.

— Десет засега.

— Десет? Мислех, че са седем.

— Знам. Успяхме да скрием подробностите за последните трима. Отразяването в медиите не ни беше от особена полза. Справяме се доста по-добре, откакто ги държим на разстояние.

— Още три убийства не ми звучат като да се справяте добре.

— Може би. Но поне знаем кой ги е извършил — и е жизненоважно Дънкан да не разбере, че знаем. Така че, ако ти се обади или се опита да се свърже с теб…

— Инспекторе, Дънкан ще се опита да се свърже с мен, колкото да литне на Луната. Нали ви казах, нямаше да се виждаме изобщо, ако не беше Сам. Тъй като вече сме се уговорили за първи януари, няма причина да се обажда.

Ред вдигна ръце.

— Добре. Но е абсолютно задължително да не споменаваш на никого.

— Да не мислиш, че умирам този човек да кисне наоколо и секунда повече от необходимото?

— Ни най-малко. Но под „никого“ имам предвид точно на никого. Нито дори на Анди и особено на Сам.

— Длъжна съм да им кажа. Щом ще използвате къщата на Анди, трябва да му кажа.

— Моля те, Хелън. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-малък е шансът нещата да се объркат. Не става дума дали имаш доверие на този или онзи. Просто се опитваме да намалим рисковете.

— И какво смятате да правите?

— На първи януари в шест часа искам вие двамата със Сам да чакате Дънкан както обикновено. Ние ще покрием района с предрешени полицаи и снайперисти. Всички ще бъдат прикрити или извън полезрението ви. Нито вие, нито Дънкан ще забележите някого. Той ще пристигне да вземе Сам. Щом слезе от колата и тръгне към вас, десетина въоръжени полицаи ще изскочат иззад оградите.

— И толкова?

— Да, толкова.

— Ами какво ще стане, ако сграбчи Сам или мен? Може да се опита да ни използва като… как се казваше, като във Войната в залива?

— Жив щит — вметна Джез.

— Точно така. Жив щит. Може да ни вземе като заложници и ние да се окажем на прицел.

— Хелън, екипът, който ще използваме, е най-добрият в страната, може би най-добрият в Европа. Те тренират за такива операции всеки божи ден.

— Мога да ви кажа, че мисълта да съм заложничка не ме очарова особено.

— Няма да се стигне дотам. Ако Дънкан понечи да се втурне към теб или Сам, ще бъде свален с изстрел в крака. Изстрел, който ранява, не убива.

— Вашият екип обучен ли е за операции със заложници?

— Да, разбира се. Но както ти казах вече, няма да се стигне дотам. Обещавам ти. Ще бъдем с голямо числено превъзходство, а и той ще е съвсем неподготвен. Никакъв шанс за него.

— Няма ли друг начин да го пипнете?

— Не. Не и преди да го открием. Иначе щяхме ли да те въвличаме във всичко това?

— Защо не го издирите?

— Защото не искаме да подлагаме и на най-малък риск факта, че е в неведение за нашите планове. Това е единственото ни предимство, Хелън. Знаем мястото и часа.

— Ами рисковете за мен и Сам?

— Ако имам и най-малкото съмнение, че рисковете за двама ви са повече от нулеви, тогава ще преустановя операцията.

— Сигурен ли си?

— Честно ти казвам, има по-голяма опасност да пострадаш, като пресичаш на улицата.

Точно както Андрю Търнър и Томас Феъруедър щяха по-скоро да спечелят от лотарията, отколкото да ги убие Сребърния език.

Хелън го изгледа спокойно.

— Това е единственият вариант, така ли?

— Да.

— И сте сигурни, че е Дънкан?

— Да.

— Добре. Ще го направя.