Борис Старлинг
Месията (103)

103

Ред стоеше насред заседателната стая и сипеше команди като генерал.

— Прегледайте пак списъка с полицаите. Проверете във всички управления кой е бил на смяна снощи и ги извадете от списъка. Вижте кой остава. Може да сме изпуснали някого. Проверете сигналите от патрулките в Хампстед снощи. Искам всички повиквания и всички отговори. Трябва да сме сигурни, че си съответстват.

— Може да съм сбъркала — каза Кейт. — И да се окаже, че все пак не е полицай.

— Може. Но в твоята теория имаше логика, когато я изложи. Само защото Сребърния език не ни е паднал в ръцете, не значи, че идеята е за боклука. А освен това за момента нямаме кой знае какви други идеи. Така че продължаваме да търсим.

Джез се обърна към компютъра си и отвори базата данни, която той и Кейт бяха използвали през последните седмици. Имаше два списъка — един с всички полицаи в града, другият с онези, които бяха минали и през двете цедки на Ред. Той изпринтира по-малкия.

— Някой има ли перфоратор? — попита той. — Искам да пъхна и тази партида в папката.

Ред поклати глава.

— Дънкан имаше — каза Кейт. — Сигурно му е в чекмеджето.

— Още ли не сме го разчистили? — попита Ред.

— Не — отговори Джез. — Оня ден се изсрах вътре в знак на чувствата ми към Дънкан.

— Не си — каза Кейт с широко отворени очи.

Джез я изгледа като мръднала.

— Не. Разбира се, че не съм. Въпреки че трябва да призная, често ми идва.

Бюрото на Дънкан имаше три чекмеджета и странична полица. Джез отвори най-горното чекмедже и започна да рови из цялото му съдържание.

— Трябва ли да му върнем всичките тези неща?

— Сигурно — отговори Ред, — но сега не ми е това на главата.

— Ама вижте тия простотии — подвикна Джез. — Самолъскаща боя за обувки, нокторезачка, касета — „Планетите“ на Холст — клечки за уши, швейцарско армейско ножче, книжни кърпички…

— Джез — каза Кейт, — стига си се правил на шут.

— … книжле на Харолд Робинс — представяте ли си? — няколко пощенски картички, писмо от…

Гласът му заглъхна. Ред и Кейт погледнаха към него.

— Какво? — попита Ред. — Какво намери?

Джез беше отворил писмото. Очите му прелитаха по редовете на написаното.

— О, боже мой — възкликна той, наблягайки на всяка дума.

Кейт се приближи до бюрото на Дънкан. Джез й подаде писмото.

Тя разпозна фирмения знак на плика. Църквата на Новото хилядолетие, Филмор Терас 32, Лондон W8. Клеймото беше от 12 февруари 1998 г.

Ред се обади от другия край на стаята.

— Какво е това? Какво пише?

— От онази луда секта, в която ходихме с Джез през октомври — каза Кейт. — Дето онзи гардероб тръбеше страхотии за седемте печата, а после припадна, като видя драскотината на Джез.

Несвързани думи се откъсваха от устните на Кейт, докато четеше:

— Скъпи господин Уорън… Благодаря за вашия интерес… Срещите за библейските лекции се провеждат три пъти седмично, вторник, петък и неделя… дрън-дрън-дрън… присъствието не е задължително, но е крайно желателно… даренията са съобразени с възможностите ви… привърженици от всички социални групи… дъра-дъра… Искрено ваш. Кратък подпис със заврънкулки — Израел.

Кейт погледна Джез.

— Не разбирам. Защо му е на Дънкан да държи това писмо тук? Не би трябвало да е толкова небрежен, нали?

— Оригинално ли е? — попита Ред.

— О, да — отвърна Джез. — На бюрото на Израел видях същите бланки, когато го разпитвахме. Негово е. Адресирано е до Дънкан тук, на номера на кутията му в Скотланд Ярд. Може би не е искал Израел да знае домашния му адрес.

— Не вярвам да е работил под прикритие по някакъв случай — каза Кейт. — Да се е правил на сектант, за да извлече информация.

Ред поклати глава.

— Това не е наша територия. По-скоро на МИ5, секретните служби за сигурност. Вътрешен надзор върху възможни подривни елементи.

— Мислех, че МИ5 би трябвало да се занимава само с политическо контраразузнаване — каза Кейт.

— „Би трябвало“, точно така. Но всъщност всеки, който по някакъв начин е потенциален терорист, влиза в списъците. Няма нужда да внасяш пластичен експлозив, за да си вътре. Онези момчета, дето ги арестувахме на Спийкърс Корнър, нали помниш — всички са в папките на МИ5, гарантирам ти.

— Но ако Дънкан все пак е член на Църквата на Новото хилядолетие — започна Джез, — защо не беше, когато ние отидохме на проверка?

Кейт вдигна рамене.

— Може да е нямало как. Може да е бил уикендът му със Сам. Бяхме в петък все пак. Може би… Джез, не смяташ, че Дънкан е бил този, който ни се обади, нали?

— Не. Не беше неговият глас. Освен ако не го е преправил с някакво устройство. Сигурен съм, че щях да го позная.

— Така или иначе — каза Ред, — изглежда, че Дънкан е член, или поне е мислил за членство в някаква апокалиптична секта. Но това само по себе си не доказва нищо. Не е причина просто да отидем и да го арестуваме. Не означава, че е бил замесен в убийствата. Той продаде историята на вестниците, така е, но да се присъединиш към секта не е престъпление. Нужни са ни категорични доказателства.

— Като например? — попита Кейт.

И млъкнаха за момент, премисляйки изводите.

— Сетих се! — извика Джез изведнъж.

— Какво?

— Списъкът с кредитните карти.

— Какви кредитни карти?

— Абе сещате се. Подробностите за купувачите на сребърни лъжички. Да видим дали го няма там.

Джез почна да рови в купчината папки и листа върху бюрото на Дънкан, което те използваха като помощна маса, откакто беше уволнен.

— Ето — държеше оранжева картонена папка. — Това е.

— Но няма как той да попадне в този списък — каза Кейт, — нали проверихме всеки.

— Не ние. Той. Дънкан. Дънкан отговаряше за събирането на информацията за лъжичките, ако си спомняш.

Кейт затули с ръка зиналата си от откритието уста.

— Значи просто си е изтрил името, когато го е видял?

— Може би. Но имената излизат на екрана бързо и по много. Може да е останало в базата данни, без да се усети. Ако е излязло само като фамилно и инициал, може и да не го е забелязал. Уорън е доста често срещано име в края на краищата. И само го е зачеркнал като проверено.

Джез запрелиства.

— Защо не започнеш от края?

— Не са по азбучен ред — отвърна Джез — а по датите на покупките. — Той прокара пръст по имената. — Хайде — мърмореше си. — Хайде де.

Имената бяха плътно едно след друго, изпринтирани направо от компютъра и елиминираните бяха задраскани. Списъкът беше дълъг 14 страници.

Джез беше вече на предпоследната страница, когато го видя.

Малко над средата едно от имената беше зачеркнато с дебел черен маркер. Не само задраскано, а направо заличено.

Джез обърна листа и го вдигна срещу светлината.

— Проклет да съм — възкликна той.

Те се накачулиха около него и видяха това, което Дънкан толкова се беше помъчил да скрие.

Уорън, Д., г-н. Номер на кредитната карта и извлечения.

— Дата на сделката — четвъртък, първи май деветдесет и седма — каза Ред. — Точно година преди всичко това да започне. Копелето.

— Но защо? — въздъхна Кейт. — И пак, защо му е на Дънкан да разпечатва тази информация, като може просто да я заличи.

— Кой знае? Ако не е било грешка, може да е изпитвал неповторимата тръпка да натрака нещо така уличаващо, докато колегите му са на педя от него. Кейт, говореше за подигравка с полицията. Какво повече от това. — Той изсумтя с отвращение. — Ще го натикаме на топло.

Бяха го хванали.

— Само секунда — побърза Джез. — Ако му се стоварим с тежката артилерия, не се знае какво може да направи. Стига изобщо да си е там. Ако пък го няма, рискуваме да се издадем, че знаем. Съседите му ще се разприказват, ако не друго. Най не бихме искали да избяга или да свърши някоя глупост. Искаме да го хванем елегантно и лесно, нали? Не искаме да правим някаква огромна обсада и след дванайсет часа да разберем, че се е гръмнал.

— Добре, какво предлагаш? — попита Ред.

— Малко наблюдение. Да видим как стоят нещата. Тайно и дискретно.

— Да не би да си предлагаш услугите?

— Мда. Знам къде живее. Ще се кача и ще проверя как стоят нещата. Ако си е вкъщи, ще ви дам сигнал и оттам нататък всичко ще стане както трябва. Ако го няма, ще разположим денонощни постове, докато не се появи.

— Няма да отидеш сам.

— Защо?

— Джез, ако Дънкан наистина е Сребърния език, не забравяй, че е убил десет души. Не ти позволявам да се изправяш сам срещу него.

— Аз нямам намерение да „се изправям срещу него“, Ред. Ще остана на разумно разстояние. Той няма и да разбере, че съм там.

— Идвам с теб.

— Не ставай глупав, Ред. Колкото повече сме, толкова по-голям е рискът да се провалим. Много по-вероятно е да забележи двама, отколкото един. Освен това спомни си, че ти си този, който го уволни. Ако те види, може и да превърти. Отивам сам. Аз съм по-млад и по̀ във форма, а и по-жесток от вас с Кейт.

— Добре, иди да провериш дали е там. Щом разбереш, обади се за инструкции. Няма да правиш нищо друго освен да наблюдаваш. Няма да влизаш в къщата. Не искам и през ум да му минава, че си там. Не искам никакви глупави геройства. Ясно ли ти е?

— Кристално.