Борис Старлинг
Месията (96)

96

Двайсет и пет дни до Коледа. Двайсет и един до следващия удар на Сребърния език.

Декември. Започна традиционното годишно поклонение на тържествуващи потребители и развълнувани деца пред цветните светлини на витрините. От време на време, когато имаше нужда от почивка, Ред излизаше и отиваше в магазина точно срещу Скотланд Ярд. Забавляваше се да гледа как мъж се опитва да избере подарък за жена си или приятелката си. Чудеше се как още никой не е посветил филмова пародия на това. „Атаката на 13-и щанд за парфюми“ например.

От всички магазини на Виктория стрийт сякаш само „Боди Шоп“ се беше погрижил за най-загубените мъже. Ред не знаеше какъв е официалният термин за въпросните артикули, но той си ги беше нарекъл „неща в кошничка“ — един миш-маш от всякакви лосиони, кремове, сапуни и парфюми, за които мъжете си мислят, че жените ги обичат, натъпкани в евтини кошнички и разпределени в три-четири различни ценови категории. Влизаш, решаваш колко искаш да похарчиш, грабваш една кошничка, натъпкана с неща за определената категория, плащаш и излизаш. Пазар с еднократно спиране, приключен и забравен точно за 90 секунди.

Ред прекара доста време в опити да купи нещо подходящо за Сюзан. Не беше я виждал, откакто го напусна, но се чуваха често по телефона. Тя се беше изнесла от приятелката си Шели и си беше наела квартира някъде близо до „Потърс Бар“, около М25. Бяха се уговорили за пробна среща на по питие преди Коледа, но още не бяха определили точната дата. Ред знаеше, че е по-добре да има плаваща уговорка, отколкото да се обвърже с дата и час, които според гнусния закон на Мърфи да отмени в последния момент. Което само по себе си означаваше, че най-вероятно нямаше да успеят да се видят въобще. Както вече беше казал — ще се прецакат, ако го направи, ще се прецакат и ако не го направи.

В Скотланд Ярд гъмжеше от слухове за коледни изпълнения на някое от крайните ислямистки движения. Лъжливите обаждания за бомби бяха нормално явление и един-единствен телефонен звън можеше да затвори огромни отрязъци от югоизточната транспортна система до второ нареждане. Но сред всички фалшиви обаждания щеше да има и едно истинско, така че полицията не можеше да си позволи да подмине цялата процедура.

Така стояха нещата и с работата на Ред, Джез и Кейт. Дълги часове в търсене на подробности, които най-вероятно нямаше да ги доведат доникъде, и нищо, което да поддържа интереса им, освен страха, че най-дребното детайлче, на което не обърнат внимание, ще се окаже решаващият фактор. Ред звънна на всяко архитектурно бюро, което намери в „Жълти страници“ и в базата данни на Националната асоциация. Повтаряше една и съща реч до безкрайност пред всеки Томас и постепенно всяка дума в нея придоби някакво своеобразно съвършенство. Вече си мислеше, че се е превърнал в тъп папагал.

Но всеки път, щом се изкушаваше да приключи с цялата церемония и да пропусне някое бюро, защото в него има само двама души архитекти, следователно няма как единият от тях да се казва Томас, го нападаха мисли как би се чувствал после, ако там е имало Томас и тъкмо този Томас е бил убит. Не стига че не им казваше цялата истина — колкото и основателни причини да имаше, ами и да започне да ги прескача както му падне вече щеше да бъде прекалено. Освен това Ред обяви повишена готовност в полицейските управления за нощта на 20 декември.

Кейт и Джез заораха с компютрите си и събраха огромна информация за всеки полицай в централен Лондон. После постепенно започнаха да орязват списъците. Прекараха първата седмица в кабинета пред екраните и после излязоха и започнаха да обикалят, да разпитват хората, да проверяват алибита, да сверяват и пресверяват информацията. На третата седмица вече доведоха хората в Скотланд Ярд. Ред разпита всеки лично, но през цялото време беше наясно, че това е губивреме. Дали следваше мила картинка с благонадежден сътрудник или жален хленч за двайсет и пет години всеотдайна служба на полицията, те всички бяха невинни. От един поглед му ставаше ясно.

Щом го види, мислеше си Ред — надяваше се — ще го познае. Мигновено. Ще го познае, както хора, които срещат бъдещата си половинка на някой купон и знаят, че ще прекарат живота си с този човек.

Ред вече познаваше Сребърния език. Знаеше какво мисли, на какво се надява и от какво се страхува. Познаваше го в най-общи линии, но не знаеше подробностите. Не знаеше къде живее, нито какво обича да прави през уикендите.

И най-вече не знаеше как изглежда.