Борис Старлинг
Месията (94)

94

Любецки не спираше да го успокоява:

— Ред, не се обвинявай. Нищо повече не си можел да направиш.

— Не, не е вярно. Можех първо да го сложа на земята. Можех да пробвам дишане уста в уста по-рано. Можех…

— Ред! — Гласът на Любецки прозвуча толкова остър, че всички подскочиха. — Чуй ме. Когато си го намерил, Андрю Търнър вече е бил на кръста около три часа. Само младостта и добрата му физическа форма са причината да остане жив толкова дълго. Повечето биха издържали само час — час и нещо. Ако Сребърния език беше разпнал онзи възрастен човек от Билингсгейт…

— Андрю Раутледж.

— Да, него. Ако беше избрал Андрю Раутледж, човекът щеше да е издъхнал много преди да пристигнеш. Няма начин — няма начин — да си можел да направиш нещо повече за Андрю Търнър. Когато си дошъл, той вече е бил мъртъв.

— Не, не беше. Имаше пулс.

— Не ме разбра, Ред. Като казвам, че вече е бил мъртъв, имам предвид, че е започнал необратимият процес на смъртта. Тук става дума за мозъчни увреждания, кома, за състояние на вегетация. Той вече не е осъзнавал какво правиш с него — за него, бих казал. Няма лекар на света, който да го върне към живота от такова състояние. Било е просто въпрос на време.

— Прав е, Ред — включи се и Джез, — недей да се самобичуваш така.

— Но аз си знаех, че ще бъде някой от Билингсгейт — рече Ред. — Знаех си. Трябваше да сляза по-рано. Трябваше да проверя, че и четиримата Андрювци са навреме за смените си. Андрю Търнър беше закъснял с четирийсет и пет минути. Трябвало е да ни алармират още след четирийсет и пет секунди.

— Тези четирийсет и пет минути са нямали значение — каза тихо Любецки. — Ако искаш да обвиниш някого, Ред, обвинявай чудовището, което върши тези мерзости. Отговорността за тези смърти е негова и само негова. Недей да я прехвърляш върху себе си. — Любецки стана. — Сериозно ти говоря, Ред. Просто хвани този… откачен.

— Точно там е работата обаче — каза Ред. — Той не е откачен. Ако беше, досега да го бяхме хванали. Не прави грешката да го подценяваш като луд. Той знае точно какво прави.

Любецки сви рамене.

— Е, да. Аз съм патолог. Понякога давам консултации, ако се налага. Но не съм психиатър. Трябва да тръгвам. Ще ви изпратя пълен доклад от аутопсията по-късно и, естествено, ще прегледаме тялото под микроскоп — макар да се съмнявам, че ще открием нещо. А, да — продължи, предусетил какво ще каже Ред, — направил си точно както трябва. Рискувал си потенциалните улики, за да спасиш Андрю. Аз щях да направя същото.

— С тази разлика, че не го спасих, а има вероятност да съм унищожил важно доказателство. Всички възможни улики прецакани. Ако го бях оставил, може би щяхте да намерите нещо.

— И до края на живота си да се радваш на безсънни нощи. Просто го забрави. — Любецки потупа Ред по рамото с непохватна нежност и се затътри към вратата.

Ред въздъхна.

— Е, да се стегнем — каза той, без да се обръща към никой конкретно.

— Аз имам идея — каза Кейт, почуквайки с молива зъбите си.

— Давай — каза Ред.

— Мисля, че Сребърния език е полицай.

Ред закима бавно. Джез потърка брадичката си с ръка.

— Не ми изглеждате изненадани — установи Кейт.

— Не — каза Ред, — не съм. И на мен ми се въртеше нещо такова. Но кажи ти защо смяташ така?

— Това не е внезапно хрумване или нещо подобно. Резултат е от всичко натрупано досега, но има три основни причини. Първо, това, което обсъждахме току-що — липсата на веществени доказателства по телата. Второ, може би три убийства без улики биха минали за късмет, но ние имаме — колко? — вече девет, включително и днешното, и не сме открили нищо. Този, който извършва убийствата, знае какво търсим, следователно знае какво да избягва. Абсолютно непостижимо е за някой без практика в полицията и без познания по процедурите около откриването на доказателства да го постигне. Ако бяхме намерили някакви отпечатъци, но да не можем да ги свържем с ничие досие, тогава всичко щеше да е нормално — въпреки че това щеше вероятно да означава, че си имаме работа с дебютант престъпник, което ми се вижда не много вероятно. Но ние дори и това нямаме.

— Имай предвид — каза Джез, — че не е толкова трудно да се набави такава информация, ако човек знае къде да я търси. А именно по библиотеките и Интернет. Има купища откачалки, които следят полицейските разследвания, подслушват секретните радиочестоти и внимават в полицейските сериали. А да не забравяме и всички бивши полицаи, военни, експерти по сигурността, лекари, сестри и тъй нататък. Все хора, които се запознават с такива подробности заради работата си.

— Със сигурност — каза Кейт, — нямам нищо против. Тезата не е убедителна сама по себе си, но ако се впише в цялостната картина, може да се окаже, че в нея има нещо вярно.

— Кейт, не ти противореча. Просто играя адвоката на дявола. Толкова пъти забиваме в задънена улица, че не ми се ще нещата пак да се оплескат.

— Така е — каза Ред. — Продължавай, Кейт.

— Втората причина идва оттам, че ние фактически нямаме връзка със Сребърния език. Случаите, в които е общувал — при Джуд Хардкасъл и Саймън Баркър, не се е излагал на опасност да бъде проследен. Не е направил никакво усилие да се свърже с нас. Това е доста необичайно. Много серийни убийци влизат във връзка с полицията, директно или индиректно. Айрланд се обаждаше. Бърковиц пишеше писма. Хайрънс драскаше по стените. Разбира се, не е задължително. Но в случая има ясно очертана религиозна мисия, щеше да е нормално да получим нещо: цитати от Библията например или нарисувани кръстове. Нещо. Като всички религии, християнството е богато на символи и атрибути. Но нямаме нищо. Това ми се струва странно — освен ако Сребърния език не е полицай. Тогава ще го е страх, че какъвто и да било контакт може да го издаде, че някой ще разпознае почерка му или начина на изразяване, или нещо такова. Това не е проблем, ако работиш във фабрика и колегите ти никога няма да видят доказателствата по случая. Но работиш ли в полицейския апарат, вдигаш залозите неимоверно високо, ако започнеш да оставяш съобщения. По-добре да си мълчиш. И докато сме още на това, спомнете си колко убийци оставят бележки само и единствено да се подиграят с полицията. Те виждат в полицията своя враг: те — срещу институцията, плезят се на властта. Но ако Сребърния език е полицай, това може и да не отговаря на истината. Не че иска да бъде хванат, но не би искал да противопоставя действията си на силите на властта до такава степен, както при други обстоятелства. Не знам дали успявам да ви го обясня добре?

— Идеално — каза Ред.

— Добре. Третата теза вероятно е най-важната — особено след днешното убийство. Знаете колко много се чудим как Сребърния език успява да влезе в домовете на жертвите си? Е, какъв по-добър начин от това да си полицай? Ако искаш да убиеш някого, най-добрият начин е да го направиш в собствения му дом. Зад затворените врати има много по-малка вероятност да бъдеш видян или обезпокоен, отколкото ако си навън на открито. Но все пак първо трябва да влезеш в къщата. Много е лесно за един полицай да звънне на нечия врата и да каже: „Съжалявам, че ви безпокоя, господине, но имаме сигнал за нещо си, само трябва да ви задам няколко въпроса“. И е вече вътре. Говорим за късно през нощта. Хората не отварят вратите си току-така на непознат, особено по това време на денонощието и със сигурност не и в града. Биха отворили на някого, когото познават, или на силите на закона — от доверие или от страх.

— Ти каза: особено след днешното убийство — прекъсна я Джез. — Защо?

— Защото Андрю Търнър беше предупреден, че някой може да се появи. Той е първата жертва, лично осведомена за опасността, и въпреки това Сребърния език е успял да влезе. Поставете се на негово място. Знаел е, че трябва да бъде предпазлив. Значи седи си той вкъщи, може би се кани да дремне за няколко часа, преди да отиде в Билингсгейт. На вратата се звъни. Любецки каза, че е бил на кръста от полунощ — значи не прекалено късно, но все пак късно, и то за този тип жилищни блокове. Сигурно е подскочил. Отваря вратата, не сваля веригата обаче, и вижда полицай. „Извинете, че ви безпокоя по това време, господине, просто проверявам всичко ли е наред. Дали ще мога да вляза и да огледам предпазните мерки, които сте взели?“ Андрю си отдъхва, пуска го — и това е последният човек, когото вижда.

Ред прокара ръка през лицето си и си притисна носа с два пръста. Убиец в полицията. Само това му липсваше.

— Намирам тази теория за съвсем обоснована — каза той. — Приемам. А ти, Джез?

— Да. Определено. Мисля, че това е най-добрата идея, която е хрумвала на някого от нас въобще.

— Благодаря ти — каза Кейт и наистина му беше благодарна.

— Сега обаче идва скучната част — каза Ред. — Ще трябва да прегледаме досиетата на всички полицаи, които се водят на служба в Лондон. Ще започнем от централен Лондон и ще разширим диаметъра, ако не открием нищо подходящо. Първо патрулите. Искам подробности от всички управления кой е бил вечерна и нощна смяна на датите на убийствата — тоест трийсети април срещу първи май, двайсет и осми срещу двайсет и девети юни, двайсет и четвърти срещу двайсет и пети юли, двайсет и четвърти срещу двайсет и пети август, двайсети срещу двайсет и първи септември, двайсет и седми срещу двайсет и осми октомври и снощи. Може да изключите от сметките всеки, който е бил дежурен по това време. Дори и да са били на смяна само една нощ от всичките тези седем, елиминирайте го. Щом свършите с това, извадете от списъка и всички, които са женени.

— Защо? — попита Джез.

— Този тип реже езици и си ги колекционира. Прибира се целият в кръв. Едва ли някой може да живее с него и да не си дава сметка какво става. Освен това, спомнете си, че той се има за Месията и се взима съвсем на сериозно. Исус не е бил женен. Нашият човек вероятно си мисли, че няма на света жена, достойна за него.

— Това не е задължително — каза Джез. — Питър Сътклиф беше женен.

— Да, но и шофьор на камион на дълги разстояния. Той е убивал на път, далеч от дома си, и не си е събирал сувенири. Приемам, че нещо може да не е така, но имаме ограничено време, а не искам да включваме повече хора в екипа. Ще трябва да се справим само тримата. Винаги можем да се върнем и да включим женените, ако не попаднем на този, който търсим, от първия път. Но в този момент ми се иска да ограничим диапазона колкото се може повече.

— Добре — каза Джез. — Това е разумно решение.

— Онези, които минат и през двете цедки — дежурства и съпруги — ще бъдат разпитани. Проверете алибитата им за въпросните нощи. Повечето от тях ще имат някакви. Ще доведете тук всички, които нямат, за допълнителен разпит. Ясно?

Джез и Кейт кимнаха.

— Междувременно да видим дали ще имаме по-голям късмет с архитекта на име Томас, отколкото с рибаря на име Андрю. Ще преровя „Жълтите страници“ за архитектурни бюра и после ще ги обиколя. Ще се повтори същата процедура, както миналия път, само че сега ще трябва да се срещна с доста по-малко хора. Не мисля, че в Лондон има толкова много архитекти, колкото рибари.

— Ще се изненадаш — каза Кейт. — Навремето излизах с един архитект.

— Все пак се надявам да се видя с всички сам — рече Ред. — Значи аз се справям с архитектите, а ви се преструвате, че сте от Министерството на вътрешните работи.

— Ще предупредиш ли архитектите да се пазят и от полицай? — попита Кейт.

Ред помълча.

— Аз… не, не вярвам.

— И защо не? — попита тя.

— Защото не мога да разправям на разни редови граждани да не се подчиняват на закона.

— Няма нужда. Ще им казваш да не отварят на никого.

— Да, но искаш да обяснявам, че това включва и полицията.

— Не, не искам. Просто наблягай на никого.

— Кейт, всеки с акъла си ще отвори на полицай, който идва, за да провери дали всичко е наред. На никого не се отнася за полицията. Става дума за архитекти, за бога, не за наркопласьори. Повечето от тях сигурно нямат дори неправилно изпреварване.

— Ти току-що обори собствената си позиция, Ред. Ако са толкова невинни, ще можеш да ги спасиш само по този начин: като им кажеш — или поне им намекнеш — че подозираме неизвестен полицай.

— Не.

— Защо, за бога, не?

— Защото… — Ред разпери ръце. — Ако започна да обикалям хората и да им приказвам такива неща, все някой от тях ще ни издъни. Ще сподели с жена си, а тя ще каже на съседката, онази пък ще спомене пред братовчедка си, която работи в „Ивнинг Стандард“, и преди да сме се усетили, всичко това ще гръмне по вестниците. „Вие, широката общественост, имате картбланш да не зачитате представителите на закона.“ Полицията ще стане за смях.

— Аз…

— Кейт, ако искаш да се аргументираш пред шефа, моля, нямам нищо против. Той ще ти каже абсолютно същото.

— Ред, не мога да повярвам, че реагираш така. Знаем, че убиецът сигурно е полицай, а ти сега…

— Не, Кейт. Ето тук ти е грешката. Ние не знаем нищо. Предполагаме, че Сребърния език е полицай, но не знаем със сигурност. И аз няма да подлагам на риск работата на полицаите в столицата въз основа на теория, която, макар и правдоподобна, си остава недоказана.

— Недей да ми четеш конско.

— Тогава не се опитвай да ме накараш да направя нещо, което знаеш, че не мога да направя. — Ред стана. — Съжалявам. Ще се прецакаме, ако го направим, ще се прецакаме и ако не го направим.

— И какво сега? — попита Джез.

— Много просто. Ще го намерим, преди той да ги намери.