Борис Старлинг
Месията (92)

92

Последния път беше идвал отсам Тауър Бридж след огледа на тялото на Барт Милър и имаше задръстване. Сега със сигурност отиваше да открие труп и преминаваше моста с над сто километра в час.

Домби Хаус беше общински блок и Андрю Търнър живееше на последния етаж. Ред изтърча нагоре по стълбите и сви вдясно. В периферното му зрение се мяркаха врати, а краката му чаткаха по бетонния коридор. Никой не излезе да протестира. Този вид блокове в по-крайните лондонски жилищни квартали бяха може би най-идеалното място за убийство, което човек може да си представи. Никой не би се притекъл на помощ дори да чуе викове на смъртна агония — от страх, че може да стане следващият. Най-добре да не се забъркваш.

Апартаментът на Андрю беше в дъното. Синя врата. Нямаше смисъл да звъни.

Бравата беше халтава. Ред я разби от раз.

Андрю беше там, точно там, сякаш чакаше Ред. Кръстът беше подпрян на стената в дъното и Андрю беше разпънат на него — всеки крайник закован на едно от четирите рамена на „X“.

Тялото беше разположено изправено, но хиксообразният кръст няма опора за главата и торса. Те се бяха отпуснали напред, така бяха пренесли тежестта на тялото върху ръцете, вече разкъсани.

Ред се приближи.

Сребърния език не беше рискувал. Във всеки крак и всяка ръка имаше по два пирона. Просто за да крепят Андрю здраво и да се ускори смъртта от загуба на кръв. На пода под раните имаше локви.

Защо? Защо Андрю се беше оставил това да му се случи?

Ред си намери чисто петно на килима и приклекна. Погледна лицето му изотдолу. От наклона на главата бузите му се бяха издули и очите му приличаха на буболечки. Капки кръв от отрязания му език бълбукаха бавно по устата му и капеха от долната му устна на пода.

Бълбукат бавно.

Ред се изправи толкова бързо, че за малко да си блъсне главата в Андрю.

Посегна към шията. Посегна и пипна. Два пръста върху кожата.

Тук. Под върховете на пръстите му. Смътен, но несъмнен. Пулс.