Борис Старлинг
Месията (91)

91

Уелч не изглеждаше никак изненадан, че пак вижда Ред. Предложи му стол (прие го) и кафе (отказа го) и попита:

— Сигурно днес е денят, нали?

— Точно така. Има ли съобщения, че някой липсва?

— Не, никакви.

— Вие проверихте ли лично дали всички, с които говорих, са тук?

— Аз? Не, лично не съм. Ако искате, слезте долу да проверите.

— Знаете ли в кои отдели работят?

— Разбира се.

Уелч го изведе от стаята до перилата на галерията, за да погледнат долу.

— Така. Андрю Маршал е разносвач. Сигурно се върти наоколо, няма определено място. Андрю Раутледж работи ей там, зад часовника. Виждам го оттук.

Уелч посочи. Ред проследи пръста му и видя как старият вдовец пакетира риба в бял кош.

— А. Видях го.

— Андрю Гилдфорд работи в съседния отдел, онзи с надписа ЕКЗОТИЧНИ МОРСКИ ДЕЛИКАТЕСИ. Там имат всякакви глупости. В момента не мога да го… А не, ето го. Там. С гръб към нас е. Навел се е. Сега се изправя… Онзи с кашона. Виждате ли го?

— Да.

— И кой още?

— Андрю Търнър. Младото момче.

— А, да. Той работи… да видим… в оня ъгъл, до кафенето. Точно сега не го виждам. Но ето го Андрю Маршал минава оттам в момента. Разносвачът с празната количка. Видяхте ли го?

— Да.

— Значи само младежът липсва.

Липсва.

— Разбира се — продължи Уелч, — той е тук някъде. Може да е отишъл за нещо в склада или пък да е до тоалетната, или да пие чай. Най-вероятно…

И млъкна. Ред вече беше стигнал до края на коридора.

 

 

Машината за чай с индустриални размери съскаше в кафенето, докато Ред говореше с колегата на Андрю Търнър.

— Анди ли? Ами да, тук работи. Ама го няма. Мързеливо копеле. Сигурно се е успал.

— В колко часа трябваше да застъпи?

— В два. Нали ви казвам, може да се е успал.

Ред си погледна часовника. Три без петнайсет.

В два часа. Минали са четирийсет и пет минути. Исусе Христе.

— Знаете ли му адреса?

— Какво?

— Адресът му.

— Не, аз го нямам, приятел. Аз само бачкам тука и си върша работата. Питай главния управител горе на първия етаж. Анди трябва да е регистриран някъде като всички нас.

Ред изтърча обратно по стълбите до кабинета и влетя през вратата точно когато Уелч палеше поредна цигара.

— Адресът на Андрю Търнър? Къде е?

Трябваше да го вземе още когато беше говорил с него. Защото сега губеше минути от времето, което нямаше.

— Записан е тук — каза Уелч. — Защо? Не се ли е появил?

— Не. Още го няма. Дайте ми шибания адрес.

Уелч погледна Ред с нарастващо разбиране.

— О, боже мой.

Посегна назад и отвори второто чекмедже на стария сив шкаф за папки. Ровеше в тях с цигара между зъбите.

— Таргет… Тъкър… Търнър. Ето го.

Уелч измъкна тънка кафява папка и я подаде на Ред. Ръцете му трепереха.

Адресът на Андрю Търнър беше на първата страница. Донби Хаус, ап. 53, Узли стрийт, SE1. Точно от другата страна на Темза, до Джамейка Роуд.

И Ред се втурна. Хлъзгаше се по мокрия циментов под на тържището, дъхът му струеше в мразовития въздух, докато прекосяваше паркинга.