Борис Старлинг
Месията (85)

85

Джез и Кейт се бяха сгушили на една ъглова масичка в препълнената кръчма и прогресивно се напиваха.

Барманът се пресегна нагоре и удари камбаната:

— Последни поръчки за бара, моолиммм!

Кейт махна към празната халба на Джез:

— Още една?

— Да, защо не? Може да ми навреди само на махмурлука утре.

— Същото ли?

— Ако обичаш.

— Но от бирата се надебелява, Джез.

— Така казват. Но в нея има карбохидрати и течности. Идеална е за спортист като мен.

Кейт сбърчи нос и стана. Залитна леко и подпря ръка на гърба на мъжа от съседната маса, за да се задържи права.

— Извинете — каза тя. — Малко съм си пийнала. — Отиде до бара, като се съсредоточаваше за всяка стъпка.

Намираха се в малка кръчмичка до Кенсингтън Чърч стрийт. Оазис на здравия разум само на неколкостотин метра от лудостта на Църквата на Новото хилядолетие с мисловната манипулация. Силата на водач като Израел, дундуркащ в ръцете си душите и умовете на хора така убедени в неговата божественост, че биха направили всичко за него. Силата на живота и смъртта. Точно като Сребърния език.

Разбира се, Израел не беше Сребърния език. Нямаше особен смисъл да продължават с разпит, след като той припадна пред тях. Изжуленото на ръката на Джез беше не повече от два-три сантиметра и спря да кърви след минута. Но Израел реагира така, сякаш Джез си беше прерязал вените пред него.

Кръв по местопрестъпленията. Литри кръв.

Никой, който реагира така остро на леко одраскване, не би могъл да е мъжът, когото търсят. И ако Израел наистина имаше хемофилия, както твърдеше, това беше още една причина да не повярват, че той е Сребърния език. Не би могъл да рискува някоя от неговите жертви дори най-малко да го нарани, докато се боричкат.

Но, така или иначе, щом Израел дойде в съзнание, те го подложиха на цялата процедура. Какво сте правили през въпросните вечери, сър? Наложи му се да провери бележника си за повечето дати, но за първите две беше сигурен, че е бил в Щатите. Имате ли доказателство, сър? Разбира се. Ето паспорта ми. Печат за влизане на летище „Кенеди“ с дата 18 април 1998. Печат на излизане от летище „О’Хеър“ на 9 май 1998. От събота до събота, общо три седмици. Благодаря ви много, сър. Извинете за безпокойството. Те дори не забавиха Израел за вечерята с паството му. Взеха под внимание възможността някой от присъстващите да е извършил убийствата, но последователите на Израел изглеждаха толкова хрисими, че самата мисъл звучеше смехотворно. И все пак решиха да проверят в понеделник сутрин.

Веднага след разпита-провал Джез и Кейт седнаха в кръчмата „Слонът и Замъкът“, изолирани в единия ъгъл от преливащата петъчна тълпа. Стараеха се разговорът им да не се върти около случая, но не успяваха да го забравят изцяло, през цялото време бяха готови да се върнат на темата, която владееше умовете им през последните шест месеца. Говориха си за психическото състояние на Ред и прегледите му, оттам минаха на въпроса за терапията въобще и как отрицателното отношение на британците към психиатрите препятства разговорите с тях, това ги доведе до ролята на Самаряните, после стигнаха отново до убийството на Джуд и отново до общите въпроси за личната неприкосновеност и анонимността.

Кейт се върна с питиетата. Халба бира за него, водка с тоник за нея. Докато сядаше, Кейт разплиска бирата.

— Оня ден Ред изтърси нещо странно — каза тя.

— Какво?

— Имам предвид преди няколко месеца. През лятото.

— И какво каза?

— Попита ме дали между нас няма нещо.

— Кои „нас“?

— Между теб и мен.

— И ти какво му каза?

Кейт потърси отговора в чашата си. В ясната водка с мазни капки от изцедения лимон.

— Не мога да си спомня, а и няма значение.

Беше набирала смелост да му го каже, докато чакаше на бара, но сега куражът й се изпари.

— А, не, хайде, Кейт. Недей да се преструваш. Какво му каза?

— Отрекох.

— И той повярва ли ти?

— Не знам.

Джез отпи от бирата. Гледаше я през ръба на халбата.

— Сигурно е наясно, че си имаш гадже?

— Разбира се, че е наясно. Но все пак…

— Но все пак какво?

— Ами те рядко остават скрити, нали така.

— Кое?

— Любовните афери на служебното място.

— Така е.

— Не е като да сме първите в историята на Скотланд Ярд, които са… взели на сериозно връзките между отделите.

— В, Кейт, не между.

Тя се засмя.

Рубиконът трябва да бъде преминат. Картите бяха на масата, но все още не бяха открити. Все още и двамата можеха да се оттеглят с достойнство. Те се гледаха мълчаливо в очите.

Кейт се престраши.

— Както и да е — каза тя. — Знам, че сега говори бирата…

— Водката.

— О, да — изсмя се. — Водката. Знам, че сега говори водката, но само искам да кажа, че наистина те намирам за привлекателен. Аз… наистина искам да те целуна. О, господи. Караш ме да се чувствам като тийнейджърка.

— Ти имаш гадже — каза той много любезно.

— Знам. Но там всичко е мухлясало, Джез.

— Значи затова съм ти аз? Лесна свалка?

— Не говори така. Не знаеш — няма как да знаеш — колко много мисля за теб. Ти си си ти и Дейвид си е Дейвид, и това, което мисля за теб, няма нищо общо с това, което мисля за него. Но това, което току-що каза… това обижда и двама ни.

Джез стана.

— Не мога да мисля с пълен мехур. Отивам да пусна една вода. Ще се върна след секунда.

Той прокара ръка по гърба й и тя посегна да я докосне. Върховете на пръстите й усетиха кокалчетата на неговите само за секунда.

Съвсем бегло докосване, помисли си тя, и се побърквам от желание.

И трите писоара бяха заети, така че Джез отиде в кабинката в дъното. Над казанчето се мъдреше надпис с дребен стегнат почерк. Джез го прочете, докато пикаеше.

Строителите са дяволски добри в леглото миналата вечер тука имаше един нисък с черна коса големи мускули под фланелката му и се заприказвахме каза че се казва Стив и ми купи бира не можехме да отлепим ръце един от друг и отидохме в неговия апартамент и се чукахме цяла нощ той беше чукач динамит.

Надпис в мъжката тоалетна. Потайностите на „Коулхърн“.

Когато Джез излезе, тримата мъже бяха свършили. Той изплакна ръце със студена вода и се погледна в огледалото над умивалника. Зачервени очи — алкохолът атакуваше мозъка му.

Знаеше, че това наближава, и не беше обърнал внимание. Поне отчасти си беше виновен сам. Трябваше да я отхвърли внимателно.

Върна се и седна срещу нея. Тя се наведе напред.

— Казах ти какво мисля, Джез. Сега ти си на ред.

— Кейт. Кейт Кейт Кейт.

Нейното мълчание го предизвика.

— Не мисля, че е добра идея, Кейт.

Тя не казваше нищо.

— Ти си имаш гадже независимо дали ви върви или не, и…

— Това си е мой проблем, Джез. Ти не го познаваш, така че няма да мамиш приятел или нещо подобно. Какво ще правя без знанието на Дейвид си е мое решение и мой проблем.

Джез вдигна ръце и започна отначало.

— Добре, добре. Това го оставяме настрана, но аз продължавам да вярвам, че не е добра идея. Все още не сме открили Сребърния език и не бива да се обвързваме по такъв начин, докато разследването продължава. Трябва да работим заедно, Кейт. Не ни е нужно повече напрежение от това, което вече сме си докарали. И освен това не е честно спрямо Ред. Сега Дънкан го няма и сме само трима. Представи си как ще се почувства, ако разбере, че другите две трети от екипа се чукат.

— О, я стига. Няма да има нищо против.

— Не. Ще има против.

— Защо? Защото Сюзан го изостави ли?

— Не, съвсем не. Просто защото се разбираме наистина много добре и не искам да правя нищо, което да наруши равновесието. Не искам Ред да се чувства изолиран.

— Джез, хващаш се за глупости и много добре го знаеш. Какво има? Да не си обратен или нещо такова?

Той се засмя.

— Не ставай глупава.

— Е, човек никога не знае. Човекът, който разреши случаят Колин Айрланд. Няма ли да е ирония на съдбата, ако в края на краищата се окаже, че и ти си „един от тях“? Нищо чудно, че си бил толкова добър в залавянето на Айрланд. Нали знаеш, сродните души се привличат.

— Колин Айрланд не беше обратен, Кейт, и аз също не съм.

— Струва ми се, че той протестира прекалено упорито.

— Кейт…

— Бас ловя, че всички момчета в „Коулхърн“ си падат по теб, господин Мускули — изсъска тя, внезапно обзета от злоба и пиянско пренебрежение.

Джез се изправи.

— Не съм длъжен да те слушам.

— О, моля ти се, не се мъчи.

— Аз си тръгвам. Искаш ли да те изпратя до някое такси?

— Не, благодаря, Джез. Предпочитам да ме закриля истински мъж.

Джез излезе бързо и се закопча срещу есенния студен ветрец. Тръгна надолу по пътя, без да се обръща назад.

Гаджето на Кейт. Нарушаване на равновесието в екипа. Подлагане на риск на цялото разследване. Всичко това звучеше правдоподобно, но не беше истината, и Кейт го знаеше толкова добре, колкото и той.