Борис Старлинг
Месията (83)

83

Петък, 30 октомври 1998

Джез преглеждаше доклада на Любецки за Питър Симпсън.

Беше убит много отдавна, та да може да се определи точната дата на смъртта му, но всъщност нямаше значение. Те я знаеха с такава сигурност, сякаш се беше случило пред очите им.

Докладът беше познато и депресиращо четиво. Никакви влакна. Никакви косми. Никаква сперма. Никаква друга кръв освен на потърпевшия. Никакви слюнчени секрети.

Осем тела, и нито една-единствена съществена улика по никое от тях. Джез разсеяно си помисли дали това не е рекорд.

Поне бяха успели да опазят последните три убийства в тайна. Медиите бяха информирани, че Саймън Баркър е получил сърдечен удар, Самаряните не бяха от най-разговорливите, а Сандра Мур продължаваше да вярва, че Питър Симпсън е заминал и може да се върне всеки момент.

Кейт влезе в заседателната стая с три чаши чай. Остави ги на най-близката маса и си духна пръстите.

— Ама па̀ри. Къде е Ред?

— На преглед.

— О, това ще му оправи настроението. Мислех, че си е отменил часа.

— И то два пъти. Нямаше как да потрети. Психоложката специално го изчака, само и само да е сигурна, че ще се видят.

— Аха! Е, значи чаят ще му изстине. — Кейт се приближи до бюрото на Джез и се облегна на рамото му. — Това докладът от аутопсията на Симпсън ли е?

— Ъхъ.

— Откри ли нещо полезно?

— Абсолютно нищо. Сребърния език май не иска да ни остави никакви помощни материали.

Кейт изпуфтя и се върна на бюрото си.

Телефонът на Ред иззвъня. Все тъй зачетен в доклада, Джез вдигна слушалката и натисна копчето да прехвърли разговора на собствения си телефон.

— Клифтън.

— Може ли да говоря с главен инспектор Меткалф, ако обичате?

Мъжки глас. Леко трепкащ на гласните. Трудно определим.

— За съжаление е на консултация. Мога ли да ви бъда полезен?

— Вие работите ли по разследването на случая с убиеца на апостоли?

— Да.

— Аз… Аз мисля, че знам кой е убиецът.

— Името ви, ако обичате?

— По-добре ще е да не ви го давам. Но мога да ви кажа кого имам предвид, ако искате.

Бас на петдесетачка, че ще е поредният въздух под налягане. Осем тела без никакви следи, и изведнъж едно анонимно обаждане ни отвежда право при Сребърния език. Едва ли не.

— Слушам.

— Казва се Израел.

Джез вдигна вежди. Израел. Максимум точки за оригиналност. Ще се позабавляват.

— Израел кой?

— Само Израел. Това е единственото име, което използва.

— Само едно име?

— Да, като Пеле или Шер.

Джез едва се сдържа да не се изхили.

— И с какво се занимава Израел?

— Той е главата на Църквата.

— Как се казва тази църква?

— Църквата на Новото хилядолетие.

— Момент само, ако обичате. — Изключи се и се обърна към Кейт: — Не сме попадали на нещо, което се нарича Църквата на Новото хилядолетие, когато проучвахме сектите, нали? Предвожда се от някой си Израел.

Кейт поклати глава.

— Ъъ. Иначе щях да си спомня.

— Така си и мислех. — Джез освободи копчето. Лампичката изгасна. — Къде се намира тази църква?

— В Кенсингтън. Точно до Хай стрийт.

— Господине, не бих искал да си мислите, че се съмнявам в думите ви, но вече проверихме огромен брой църкви и никоя не съвпада с описанието ви.

— Така е, защото тази е много секретна. Ние не разгласяваме съществуването си.

— Ние. Вие член ли сте на тази църква, господине?

— Да. Член съм.

— Тогава защо ни се обаждате?

— Обаждам се, защото ме е страх. Слушам това, което Израел казва, и то е само за гнева Божи и как се готви за Второто пришествие. Неговото Второ пришествие. Преди беше къде по-спокоен, но напоследък е станал много… буен. В речите си, имам предвид. Не знам за другото. Не физически. Или поне не знам.

— В комуна ли живеете?

— Не, но нямаме право да казваме на когото и да било, че членуваме. Не всеки е готов за истинното слово. Затова ви се обаждам анонимно. Ходим в определени дни в седмицата на проповеди за Библията и се храним заедно, но не живеем там.

— Имате ли адреса на църквата?

— Да.

— Бихте ли ми го казали?

— О, да, разбира се, извинете, Филмор Терас, номер трийсет и две. Намира се от лявата страна, ако идвате откъм Хай стрийт. Голяма червена къща. Няма как да не я видите.

— Нали казахте, че е църква.

— Ами то си е един вид църква.

— Какво имате предвид?

— Има църква вътре в къщата. — Вътре в къщата?

— Да.

Джез подсвирна.

— И през кои дни от седмицата са проповедите?

— Вторник, петък и неделя.

— Петък? Значи днес.

— Да, започва в седем и половина.

— Седем и половина тази вечер?

— Да.

— Това значи — Джез си погледна часовника, — това значи след около час.

— Да.

— Вие ще бъдете ли там?

Пауза.

— Бих предпочел да не отговарям на този въпрос.

— Господине, много ще ни помогнете, ако се съгласите да се срещнем…

— Не мога. Не разбирате ли? Не ни е позволено да говорим за Църквата вън от стените й. Не ни е позволено да казваме, че членуваме в нея. Не ни е позволено дори да разкриваме съществуването й. Израел ще ме убие, ако разбере, че съм ви се обаждал.

Ще ме убие.

— Имате предвид наистина ли? Ще ви убие?

— Ъм… Да, така ми се струва.

— И защо ще ви убие? За това, че сте споменали за Църквата, или защото го обвинявате в убийство?

Гласът пренебрегна въпроса.

— Знаете ли какво обича да казва Израел?

— Какво?

— Че Исус Христос е бил предаден от един от собствените си апостоли.