Борис Старлинг
Месията (69)

69

Сряда, 28 октомври 1998

— Самаряни; с какво мога да ви бъда полезна?

Джанет 749 разтърка сънливи очи, докато отговаряше на обаждането. Примигна към часовника на стената. Четири и половина сутринта. Под часовника нейната колежка доброволка Абигейл 552 дремеше нащрек на походното легло. Две сиви одеяла бяха опънати по тялото й.

В името на анонимността Самарянските доброволци използваха номера вместо презимена. Отчасти непознати за колегите си и изцяло неизвестни за хората, които им звъняха.

От другата страна на линията последва мълчание. Джанет чакаше търпеливо. Случваше се. Хората, които се обаждаха на Самаряните, често имаха нужда от няколко секунди, за да наберат кураж, та да проговорят. Тя използва времето да се досъбуди.

Мълчанието продължаваше. Джанет се обади отново.

— Тук съм, ако искате да говорите.

Нищо.

Тя знаеше, че никога не трябва да затваря, никога да не прекъсва връзката, преди оттатък да затворят.

И тогава се чу глас, приглушен, но безспорно мъжки.

— Аз убих.

Джанет задържа слушалката с буза, закри долната част с лявата си ръка и щракна с пръстите на дясната.

Абигейл отвори едно уморено око, видя настойчивостта в израза й и изхлузи крака от походното легло. Одеялата паднаха на пода. Хвърли се към другия край на стаята и вдигна втората слушалка.

Джанет си махна ръката и каза:

— Искате ли да поговорим за това?

— Чували ли сте за убиеца на апостоли?

— Извинете, не ви разбрах — отвърна Джанет.

Гласът му беше приглушен и трудноразбираем, сякаш говореше през носна кърпа.

— Попитах дали сте чували за убиеца на апостоли?

— Онзи от вестниците ли?

— Да.

— Да. Сещам се за кого говорите.

— Това съм аз.

Да бе, сигурно, помисли си Джанет. Ти и стотиците ненормалници, дето са се обадили в полицията. Гласът му пресече скептицизма й.

— Не ми вярвате, нали?

В самарянските помагала нямаше нищо по този въпрос. Те бяха учени да помагат на хора, чиито партньори са ги зарязали току-що, и на тийнейджъри, които си мислят, че пъпките и подигравките са краят на света. Не бяха обучени за случаи, в които някой претендира, че е най-търсеният престъпник във Великобритания.

Джанет изтърси първото, което й хрумна:

— Искате ли да поговорим за това?

— Ченгетата знаят кой съм сега. Но не могат да ме спрат. Убил съм повече хора, отколкото те си мислят.

— Убили сте още хора?

— Точно така.

— Колко още?

— Двама тази нощ. През последните три часа. Затова ви се обаждам.

— Защо?

— За да ви кажа къде да ги намерите. Тоест единия. Сметнах, че за него трябва да знаете…

— Защо?

— Защото е работил с вас.

Джанет преглътна дълбоко, гърлото й внезапно пресъхна.

— Кой е той? — попита. — Кого сте убили?

— Казва се Джуд Хардкасъл. Познавате ли го?

— Боя се, че не можем да разискваме подробности около…

— Не ме интересува дали сте го познавали, или не. Той е тук при мен, в неговия апартамент, и аз го убих. Искате ли адреса?

— Да.

— Уестуик Гардънс, Лондон W12. Приземния етаж. Не си спомням номера, но отпред има червена тойота. Записахте ли?

— Да.

— Повторете.

Тя повтори.

— Добре, Джуд ще си бъде тук, когато дойдете. Но мен няма да ме има.

— Ами другият? Другият, когото сте убили?

Късно. Той вече беше затворил.

Джанет трепереше. Прокара ръка през косата си и притисна скалпа.

— О, господи — каза Абигейл.

— Добре, сега ще се обадя на Алекс — рече Джанет. Алекс 192 беше шефът на техния Самарянски център.

— Не смяташ ли, че трябва да вървим право в полицията?

— Не и преди да кажем на Алек. Това ще отнеме само няколко минути.

Джанет прегледа номерата, намери телефона на Алек и го избра бързо. Три позвънявания, четири, пет, докато Алек се пребори с мрака на съня. През това време Джанет проверяваше за Джуд Хардкасъл в списъка на доброволците. Името му го нямаше там.

— Да? — Гласът на Алек беше сънен и раздразнителен.

— Алекс, обажда се Джанет седем-четири-девет. Току-що имахме много странен разговор. — Без церемониални извинения, че го е събудила. Алекс знаеше, че никой от доброволците не би звънял в пет без петнайсет без особена причина. — Току-що един мъж каза, че е убил Джуд Хардкасъл.

— Джуд Хардкасъл?

— Да. Според него той бил работел с нас, но аз не мога да намеря името му в списъка на доброволците.

— Той се занимаваше с публичните изяви и връзки с обществеността. Спря да работи на телефоните преди шест месеца. Затова го няма в списъка.

— Аха. Мъжът ми даде и адреса. Искаш ли го?

— Ако обичаш.

Тя го прочете бавно.

— Добре — каза Алекс. — Не е далеч от къщи. Ще отида да проверя.

— Не трябва ли да се обадим на полицията?

— Не, още не. Ако онзи, дето се е обадил, е луд, най-малко бих искал сто полицейски коли да събудят безпричинно всички в квартала със сирени. Ще отида лично. Ще ми отнеме десетина минути. Благодаря, че се обади.