Борис Старлинг
Месията (67)

67

Когато се прибра, телефонният секретар мигаше. Той го пусна и отиде в кухнята да си налее нещо за пиене. Гласът на Сюзан, плачлив и изопачен от записа, го накара да се втурне обратно в дневната.

„Ред, аз съм. Аз… аз съм в Рикмансуърт. Ще остана при Шели за няколко дни. Шели от работата, нали се сещаш. Ъъъъ… би ли ми се обадил?“

Издиктува номера два пъти, веднъж бързо и веднъж по-бавно. Той го драсна на листчето до телефона, докато гласът на Сюзан продължаваше: „Трябва да говоря с теб, Ред. Спешно. Обади ми се. Чао“.

Преди записа да свърши, се чу малко от разговор с някой друг.

Тя го напуска. Не го каза, но той знаеше. Тя го напуска. Колко гаден шибан ден.

Бедата не идва сама. Паркин, Дънкан, а сега и това.

Ред взе слушалката и започна да набира телефона на Шели. Спря, преди да го довърши, и отиде в кухнята. По-добре да се въоръжи с голямо питие. В хладилника намери кутийка „Хайнекен“ и си наля голяма доза уиски в дебела стъклена чаша. Твърдо с разредител. Това временно ще го закрепи.

Ред се върна в дневната и набра телефона за втори път. Женски глас му отговори веднага. Не беше Сюзан. Сигурно Шели.

— Търся Сюзан Меткалф, ако обичате.

— Секунда само.

На онзи край на линията се чуха стъпки да чаткат по твърд под. Далечен глас каза:

— Ред е.

Пак стъпки, сега все по-силни с приближаването.

Гласът на Сюзан:

— Ред?

Подсмърчаше. Беше плакала.

— Миличка, добре ли си?

— Добре съм. Ами… Горе-долу. Не съм добре. Не съвсем. Просто… просто ми трябва малко време да помисля.

— Защо?

— О, Ред, не разбираш ли? Този случай. Той е обсебил целия ти живот. През последните шест месеца аз не съществувам за теб.

— Не е така. Знаеш, че…

— Не, Ред. Млъкни и ме остави да довърша. Това нещо владее живота ти. Нищо друго и никой друг не те интересува. Не мога да живея повече така. Знам, че се опитваш да намериш време, и наистина го оценявам, но ти си роб на това разследване. Виждам те за малко, после нещо става и пак изчезваш за цялата седмица. Чуваш ли ме? Не мога да продължавам да живея някъде, където или ме пренебрегват, или имам чувството, че трябва да ходя на пръсти всеки път, щом кажа нещо, което не е било на място.

Пауза. Ред затаи дъх.

— И освен това снощи те гледах по новините и тази сутрин те видях във вестника.

О, господи. Сюзан винаги си купува „Индипендънт“. Видяла е озъбената снимка.

— Уплаших се, Ред, наистина се уплаших. Гледах репортажа от пресконференцията, видях снимката, на която си се озъбил, и прочетох какво казва за теб кретенът Пембридж — нито един от тези хора не беше ти. Освен че всъщност си ти. Сякаш внезапно… Не знам, сякаш съм била омъжена само за едната ти половина, а другата не съм виждала никога. Никога. Ти, когото познавам, не е човекът на първата страница, дето сякаш ще разкъса някого. И това е, което този случай направи с теб. Промени те.

— Не, Сюзан, не е. Кълна ти се.

Не, аз не съм такъв. Защото аз съм си такъв. Това лице на дива ярост е мое.

— Напротив, променил те е. Или ако не е, тогава ти си ме лъгал и заблуждавал през цялото време и това е също толкова лошо.

— Сюзан… не бива да говорим за тези неща по телефона. Не може ли да те видя някъде?

Мълчание от другата страна, докато тя обръщаше яда си в тъга.

— Ред, та аз не знам къде се намирам, кое е горе, кое е долу. Просто искам да остана сама за известно време. Това е.

— И колко ще бъде това „известно време“?

— Не знам.

— Примерно?

— Ред, казах ти вече, не знам. Поне докато хванеш Сребърния език. После ще видим.

— Но това може да продължи с месеци, Сюзан. Може и години. По дяволите, може и никога да не го хванем.

— Ред, докато ти си изцяло отдаден на това разследване, нямаме никакъв шанс. Няма смисъл от нарисувани сърца, ако ще си прекалено уморен, за да си кажем две думи, или пък ще зарязваш всичко в момента, в който те извикат на местопрестъплението. Не е честно от твоя страна — разбира се, не е честно и от моя. Щом го хванеш, ще поговорим по тези въпроси както трябва и разумно.

— Не може ли да дойда да те видя в работата? Да излезем на обед или нещо подобно?

— Само за да го провалиш в последната секунда? Ред, моля те. Просто се откажи. Засега.

Той знаеше кога да спре.

— Окей.

— Благодаря ти. Сега трябва да приключваме. Но ще ти се обадя…

— Кога?

Инстинктивна реакция. Много отчаяна.

— Когато съм готова. — Пауза. — И умната.

— И ти.

— Чао.

— Чао.

Вече почти беше затворил, когато чу гласа й да го вика отново.

— Ред?

— Да?

— Твоят убиец. Мразя го колкото и ти го мразиш.

Чу се леко пращене по празната линия.

Ред загаси лампата, сложи си слушалките и пусна „Месията“ да изпълни онова, което беше останало от неговия свят.