Борис Старлинг
Месията (6)

6

Джез Клифтън се обливаше в пот, докато въртеше педалите на колелото си нагоре към паркинга под Скотланд Ярд. Сутринта беше топла, а и той идваше чак от Излингтън.

Шпайковете му затракаха по бетона, когато се запъти към душовете в приземния етаж. В съблекалните завари само двама детективи от Отдела по скандални публикации, които се готвеха да играят скуош. Те погледнаха с престорен ужас оранжевата му фланелка и късия клин до коленете.

— По дяволите, Клифтън — каза единият, — трябва да те арестуват за тия убийствени цветове на обществено място.

Другият се захили. Джез се усмихна и му показа среден пръст.

Съблече екипа и влезе под душа. Въпреки че още се потеше, пусна горещата вода. И през лятото, и през зимата душът трябваше да му пари. Джез просто не може да разбере онези, дето последните трийсет секунди се обливат с ледена вода. Веднъж опита и си спомняше само чувството, че топките му се всмукват със скоростта на светлината и че повече никога няма да излязат.

Джез се сапуниса и се изми от мръсотията на града. Замърсяването на въздуха се усещаше много по-силно през лятото, макар някъде да пишеше, че всъщност през зимата било по-голямо, защото нямало горещ въздух, който да се издига и да отнася смога. Така или иначе, предпочиташе да кара колело по-скоро в свежия скреж на януари, отколкото в задушната жега на юли.

Завъртя глава под водата и си пощипна корема — дали не е трупнал тлъстини. Летният триатлон започваше след няколко седмици и Джез искаше да е в добра форма за петте надпревари, в които се беше записал. С натрапчивия спортистки нарцисизъм напрегна мускули и се наслади на резултата. Не е зле. Хич даже не е зле.

Петте му минути изтекоха. Джез спря душа, избърса се и с прозявка дръпна една от ризите, подредени на закачалките в неговото шкафче. Предния ден смяната му беше от четири следобед до полунощ, та в единайсет и половина още му се спеше.

Облече се и взе асансьора до четвъртия етаж. Още от коридора чу кратките сигнали на телефона. Вътрешно обаждане. Ще почакат. Колегите обикновено се отказваха след петото-шестото позвъняване. Но телефонът продължаваше да звъни. Той влезе в кабинета си и вдигна слушалката без особен ентусиазъм.

— Клифтън.

— Джез, Ред се обажда.

— Здравей, как си?

— Нещо средно между зле и шибано гадно. Кое по̀ ти харесва?

— Шибано гадно. Не може да е по-гадно от това, което виждам на бюрото си. — Джез разгледа незаинтересовано съдържанието на папката пред себе си. Служебни бележки, книжа от конференции, правителствени указания. Нова прозявка.

— Бас на десет лири, че може.

— Слушам.

— Ела, веднага.

— Идвам.