Борис Старлинг
Месията (59)

59

Събота, 17 октомври 1998

— Оу, бейби — каза Сюзан с престорен американски акцент, — чувствам как ми се калцират артериите само от гледката.

Ред й се усмихна и си погледна чинията. Вече беше обед, но си беше поръчал пълна английска закуска — кренвирши, бекон, боб, пържени филийки, яйца, гъби и кървавица. Боцна от нея и хапна.

Сюзан примигна.

— Как можеш да го ядеш това? То си е свинска кръв в чист вид. Мислех, че през последните месеци си се нагледал на кръв.

Ред лапна още една хапка и отпи от бирата. Сюзан се взираше някъде зад него, със салата на вилицата на път към устата й.

— Откъде ми е познат онзи там? — попита тя.

Ред се обърна:

— Кой по-точно?

— Онзи на бара. С черната фланелка и велуреното яке. В момента го обслужват.

— Това е Ник Бекет. Бяхме заедно в университета. Беше на сватбата ни. — Ред се провикна през цялото заведение. — Ник!

Онзи се обърна и лицето му се озари от ненадейната среща. Взе си рестото от барманката и се запъти към тях с халба бира в едната ръка, а другата протегната за поздрав.

— Ред и Сюзан Меткалф. Каква изненада. — Здрависа се с Ред, целуна Сюзан и по двете бузи и седна при тях. — Много време мина. Трябва да има три-четири години, откакто не сме се виждали.

— По-скоро шест-седем. Май още от сватбата.

— Мамка му. Наистина много време. Макар че, естествено, от време на време все още попадам на господин Меткалф по телевизията. И как е великият детектив?

Ред се засмя.

— О, както винаги. Още се опитвам да направя света по-безопасно място. А ти как си? Рисуваш ли?

— Напоследък не особено. Отворих галерия. Пробутвам чуждите боклуци, вместо да се занимавам с моите си.

— Галерия ли? Къде?

— Ей там — показа им през прозореца. — Буквално съседната уличка. Отбих се да си взема обедната доза шербет.

— Значи това ти е заведението? „Белият кон“?

— Да. Ще трябва да тръгвам. Луд умора няма.

— В галерията ли се връщаш?

— Да, искате ли да дойдете да я видите?

Ред погледна към Сюзан, тя кимна.

— Защо не?

Той ги изчака да приключат с яденето и ги поведе към първата пряка.

— Повечето места по тая уличка са гаражи, както виждате — каза Ник. — Има една музикална компания, ето там — посочи към зелената сграда на ъгъла, — и моят склад. Онази синя сграда вдясно. Останалото са само коли, коли, коли. Не е най-оживеното място, но наемът е нисък и районът е добър.

Минаха през стъклените плъзгащи се врати и влязоха в огромно белосано помещение. Галерията.

— Божичко, Ник — възкликна Ред, — то си е направо самолетен хангар.

Ник се ухили.

— Да. Наричаме го арт склад вместо галерия, но за теб сигурно си е просто Бекетова приумица.

— На всичко, което правиш, гледам като на Бекетова приумица.

Ник отиде да обслужи посетител, а Ред и Сюзан тръгнаха на обиколка. Картините бяха окачени на каскади от платнища, които се спускаха от тавана като сталактити. До всяка картина беше закрепено картонче, на което авторът казваше нещо за работата си. Качествата и на едните, и на другите варираше — някои бяха добри, други посредствени, някои трогателни, а някои направо бяха надминали сами себе си.

Сюзан се задържаше пред картините, Ред — не. Или я харесваш от раз, или хич. Ако ти трябва и текст да ти обяснява какво виждаш, умряла работа. Можеш ли да си представиш как Ван Гог си слага бележка до „Слънчогледите“: „Ето нещо мъничко, което спретнах набързо“?

Ред бързо се отегчи да броди безмълвно през импровизираните коридори с картини. Върна се при бюрото на Ник, където имаше кафемашина с табелка „НА САМООБСЛУЖВАНЕ“. Той се самообслужи и понесе димящата чаша към канапе от изкуствена кожа. На ниската масичка до него имаше куп албуми. Ред седна и взе най-горния. Микеланджело. Сикстинската капела.

Заразгръща го. Това си беше вече друго. Не цапотии на посредственици, а творби на гений.

На първата страница имаше снимка на цялата капела, осветена в тъмночервено от привечерното слънце, с фигурите по олтарната стена и тавана, сякаш набодени там от луд татуировчик.

Ред прелисти до сътворяването на човека. Ръката на Адам, отпусната спрямо напрегнатата мускулатура и протегната към Господ. Сътворените вече Слънце и Луна и белобрадото лице на Господ, напрегнато и съсредоточено, ръцете му, разперени като на диригент. И пак Господ, малко като футболен вратар, създаваше Ред в Хаоса. Давид над победения Голиат. Една прокълната душа напразно се е вкопчила в себе си, докато демоните я дърпат надолу към Ада.

Образите минаваха през съзнанието му.

Беше изпуснал нещо. Върна се няколко страници и се вгледа отново.

Стенописът „Страшният съд“. Христос долу на кръста, но и горе с вдигната дясна ръка, Богородица кротко се е извърнала. Създателят не е белобрадата фигура от фолклора, а истинско въплъщение на неудържимата първична сила на вселената. Плътни телесни фигури и дълбок син небосвод зад тях. Толкова много действие, но още нищо не се случва. Странна комбинация от драматично вълнение и чисто спокойствие.

Пак прелисти. Ето.

Това, което му се беше мярнало. Точно под Исус, от лявата му страна.

След няколко страници трябваше да има близък план. Това му беше направило впечатление. Близкият план.

Ред заобръща бясно страниците, само дето не скъса някой лист.

Ето го.

Детайл със свети Вартоломей, диви очи, обърнати нагоре към Месията. Буйна къдрава брада и съвсем голо теме. Яките му бедра на скалата, която е възседнал.

Замахнал с острие в дясната ръка, а в лявата държи собствената си кожа.

Точно като Барт Милър.

Времето спря.

Ред знаеше какво вижда, но умът му още не осъзнаваше величината на своето откритие.

Сетивно претоварване.

Очите му се взираха в образа, докато той не обхвана цялото му съзнание.

Ушите му бучаха, сякаш караше през тунел.

Пръстите му побеляха от силата, с която стискаха албума.

Вкус на яйца във внезапно пресъхналата му уста.

Миризма на кафе от чашата до него.

Изуменият му поглед се плъзна надолу към черните паяци-букви: Детайл №26. Свети Вартоломей. Според легендата апостол Вартоломей бил одран жив. Тази фигура — най-прочутото изображение на участта му — разкрива дълбините на отчаянието на Микеланджело. Лицето на одраната кожа, която апостолът държи в ръка, е лицето на самия Микеланджело.

Ред погледна пак репродукцията и сега видя лицето на кожата, ужасяващо сгърчено и изкривено, с черни дупки на местата на очите и устата.

Свети Вартоломей. Барт Милър. Bartholomew Miller.

Нещо в имената.

Джез го беше казал още на път за разговора с Алисън Бърд в Рединг. Тогава говореше за името Джеймс. И все пак е бил на вярна следа, но не са го знаели. Толкова близо до истината, и толкова пропилени часове и седмици оттогава. До този момент, когато кръгът се затвори.

Пак прочете текста и думата, която търсеше, сама изскочи пред очите му.

Апостол.

Нещо в имената.

Филип Родс. Джеймс Кънингам. Джеймс Бъкстън. Барт Милър. Матю Фокс.

Филип. Яков. Яков. Вартоломей. Матей.

Все апостоли.

Не беше убиец на хомосексуалисти. Не беше някой, който мрази богатите.

Ред най-после разбра срещу какво са изправени и прозрението го изплаши повече, много повече, отколкото неизвестността когато и да било. Но вече беше намерил връзката и имаше сила за десетима.

Остави внимателно албума до себе си на канапето и затвори очи.

В главата му изникна цитат. Цитат от „Мълчанието на агнетата“, който държеше в малка рамчица на бюрото си в Скотланд Ярд.

Решаването на проблемите е като ловуването — примитивно удоволствие, заложено в нас още с раждането.^[1]