Борис Старлинг
Месията (55)

55

Когато Ред се върна в Скотланд Ярд, направи нещо, което отдавна не беше правил. Заключи вратата на кабинета си, отключи едно от чекмеджетата и извади от него папката с материалите, които не окачаше на стената.

Понякога хвърляше по едно око на всички, но днес търсеше един определен. Нещо, което беше излязло веднага след присъдата на Ерик в някакво неделно списание. Тогава Ред беше още в първата си година като полицай. Дори сега не беше съвсем сигурен дали е бил прекалено честен или просто пълен глупак, за да каже това, което беше казал, опитвайки се да обясни на малката сладка журналистка Джанин Блум защо се страхува, че и у него може да има от лудостта на Ерик.

Намери интервюто, сгънато на две, и го изглади върху бюрото. Думите го пронизаха:

Имам предвид ситуацията, в която човек си върви по улицата, вижда абсолютен непознат и си казва: Какво ли ще е чувството, ако те убия. Ако те наръгам в сърцето или те ритам, докато не ти се пръсне главата? А може би да ти отхапя носа или да ти отскубна ухото от черепа. А как ли биха изглеждали вътрешностите ти, ако ти порна стомаха? Дали кръвта ти ще шурне към небето, или ще изцъцри в земята? Какви ли звуци ще издаваш, докато животът си отива от теб?

Думи, които беше казал, защото ги беше мислил. И защото беше искал да надмогне вината, че е предал брат си.