Борис Старлинг
Месията (52)

52

Когато Ред отиде в Парксайд предния път, беше свръхпревъзбуден — детайли, звуци, образи, всичко препускаше в мозъка му, докато се бореше със съвестта си. Този път сякаш беше на автопилот. Почти не съзнаваше, че върви по тротоара, или пък кога завива наляво и надясно. Не виждаше и не чуваше почти нищо. Когато стигна до управлението, се сепна, едва ли не се изненада, че е там.

На пропуски нямаше никой. Ред се опитваше да накара мозъка си да проработи отново. Сякаш решението му да си признае го беше лишило от умствени способности. Не мислеше за нищо, не чувстваше нищо. Не си подготвяше думите, които щеше да използва. Не усещаше никакво напрежение. Нищо.

Погледна към таблото с обяви на отсрещната стена. Призивът за помощ от мястото на инцидента беше закарфичен в центъра, единственият надпис, който не беше полузакрит от останалите. Просто МОЛИМ ЗА СЪДЕЙСТВИЕ. С времето и мястото на катастрофата отдолу. Без обяснения. Без коментари. Сякаш се е случило на някой друг.

Всеки момент щеше да се появи някой полицай и той щеше да си признае всичко, да понесе наказанието си по мъжки и да започне живота си отначало. Тогава защо се чувства толкова тъпо?

— Да, сър?

Гласът накара Ред да подскочи. Той се обърна и погледна мъжа, който като по магия се беше материализирал зад бюрото. Млад полицай, почти на възрастта на Ред. Двайсетинагодишен. Още със следи от акне около брадичката. Със свежо и ентусиазирано лице.

Имаше нещо в стойката му — изправен, но не като бастун, а като човек, който обича работата си и я обича, защото истински вярва, че това, което прави, е добро и правилно.

Ред се приближи до бюрото. Знаеше какво иска да каже. Тъпотата се бе изпарила.

— Бих желал да се приобщя към полицията, моля — каза той.