Борис Старлинг
Месията (51)

51

Сряда, 9 септември 1998

Шефът стисна ръката на Ред и с двете си ръце.

— Ред, радвам се да те видя. — Съпроводи го до креслото. — Заповядай, седни. Кафе? Чай?

— Не, благодаря.

Ред потъна в креслото и почувства как белите кожени възглавници се размазват под тежестта му. Шефът седна зад бюрото си. Главата му — на около половин метър над Ред. Основна тактика за леко сплашване. От дълбините на креслото Ред трябваше да го гледа изотдолу. А можеше да седне на другото кресло или да даде нормален стол и за него.

Защо не определи срещата за следобед, та да се изгавриш докрай, помисли си Ред, тогава слънцето ще ми блести право в очите, да ме заслепява?

— Как върви случаят, Ред?

Случаят. Само един. Бяха зарязали цялата си останала работа, откакто започна всичко това. И голяма файда.

Поне не го усукваше. Ред реши да бъде също толкова директен.

— За съжаление не много добре. Продължава вече повече от четири месеца и още нямаме нищо.

— Съвсем нищо?

Знаеш, че съвсем нищо, глупако. Едва ли щеше да ме поканиш — пардон, призовеш — тук, ако имахме заподозрян в карцера и изяснен черно на бяло случай за главния прокурор.

Ред успя да запази безизразен вид.

— Нищо. Нашият убиец… — не го нарече Сребърния език пред шефа — … не оставя никакви физически улики. Аутопсиите и на четирите жертви го потвърждават. Приятели, съседи, минувачи не знаят нищо. Няма следи от насилствено влизане с взлом на нито едно от местопрестъпленията. Или успява да убеди жертвите да му отворят — но ние не знаем как — или влиза през отворени прозорци. Убийствата започнаха през май, когато вече беше топло за сезона, така че хората наистина оставяха прозорците отворени през нощта. Също така жертвите нямат нищо общо помежду си, освен че са били избрани от убиеца. Нито общи приятели, нито общи интереси. Всяка връзка, която направим, рано или късно отпада, както сигурно вече сте чули.

— Да. Чух. Но все пак ми припомни.

Ти, задник такъв. Само това ми липсва.

— Смятахме, че може да има някаква хомосексуална история. Първите три жертви най-малкото са опитвали нещо подобно. Но последната жертва, Барт Милър, при всички случаи е бил съвсем нормално ориентиран, със съответното либидо. Имахме също предположение, че нашият човек може да си набелязва мъже, които живеят сами, но третата жертва, Джеймс Бъкстън, опровергава и нея. Той е живеел с брат си. Между другото техният апартамент е единственият без обитаем партерен етаж. Освен това в търсенето на мотиви взехме под внимание, че одирането на Барт Милър може и да има нещо общо с работата му като щавяч, но никой от другите не е убит по начин, свързан със заниманията им. Разбира се, ако намерим умрял от скука счетоводител, очевидно ще трябва да ревизираме това си становище.

Шефът не се засмя.

— Значи чакате проблясък, Ред?

— Не съвсем. — Отбранително. — Ние не „чакаме“ каквото и да било. Правим всичко възможно проблясъкът да дойде.

— И каква е вероятността?

— Не знам. Засега сме в шах. Но няма да продължи вечно. Проблясъкът си е проблясък. Появява се, когато най-малко го очакваш. Ако нашият човек остави отпечатъци или някаква секреция, или ако някой го види, веднага ще закипи работа.

— Но засега преследвате призраци.

Ред въздъхна:

— Да, засега преследваме призраци.

Шефът въртеше в ръце зелено стъклено преспапие.

— А ти как си, Ред? Как ти се отразява?

А, значи затова била цялата работа.

— О, както може да се очаква.

— Това не засяга ли, ъъъъ, психическото ти здраве по някакъв начин?

Моето психическо здраве? О, не. Просто полека си полудявам. Не се тревожете за мен.

— Наистина, целият екип и аз включително работим усилено, така че всички сме уморени и вероятно даже малко изтощени…

— Ходи ли при психоложката?

— Да, онзи ден, за обичайния сезонен преглед.

— Знаеш ли какво каза?

— Не, не знам. Предполагам, че всичко е наред.

— По какво съдиш?

— Защото не ми се е обадила.

— Но на мен се обади. — Преспапието се върна на бюрото и в ръцете му се завъртя тънка кафеникава папка. — Тя беше толкова разтревожена за теб, че докладната й пристигна право при мен. Искаш ли да узнаеш какво се казва тук?

Ни най-малко, помисли си Ред. Махна с ръка в знак на съгласие с несъзнателно безразличие.

Шефът не отвори папката. Явно беше чел доклада внимателно.

— Тук се казва, че си се подложил на стрес, цитирам „до степен на непоносимост“. Според нея самочувствието ти е разядено от провала в намирането на убедителен подход към разрешаването на случая. Заключението гласи, че може да стигнеш до нервен срив, ако не се оттеглиш от разследването.

— Абсурд.

— Така ли мислиш?

— Да, точно така. Готов съм да приема първите две диагнози, за стреса и самочувствието. За тях е права. Не че трябва да си гений в психиатрията, за да се досетиш, разбира се. Но аз не съм на ръба на нервна криза. Всяко предположение, че може да съм, е абсурдно.

Шефът се прокашля.

— Какво би казал, ако те прехвърлим да работиш по други случаи?

— Не бих се съгласил. — Категорично.

— Защо?

— Би било абсолютно неплодотворно.

— Ще ти спаси здравето.

— Добре си ми е здравето. При всички положения съм добре. Да говорим по същество, ако ме изтеглите от случая, драстично намалявате шансовете за намирането на този човек.

— Не бих казал, че до този момент има с какво да се похвалиш.

Оу. Ред трепна.

— Не, нямам. Но екипа си го бива и между членовете му има доверие. Убиецът е добър. Много добър. Най-добрият, който съм виждал, ако трябва да бъда честен. И искрено не вярвам някой друг да постигне повече в разследването. Екипът ми и аз сме най-изрядните в работата си. Ако ме отстраните — или който и да е от нас — всичко отива на кино.

Ред гледаше зеленото преспапие и кафявата папка, докато шефът мълчаливо размишляваше какво точно да направи. Зелено и кафяво. Природни цветове.

— Добре, Ред. Вярвам на преценката ти — дори и срещу личната си по-добра преценка, бих добавил. Но искам да ходиш на психолог по-често от сезонните прегледи.

— Колко често?

— Веднъж месечно.

Ред преглътна възраженията си. Мразя психолози. Не минават и пет минути, без да споменат за брат ми. Четири пъти годишно ми стига. Дванайсет е равно на смърт. Не че имам голям избор. Пречупѝ се, или загубѝ случая.

— Добре.

— И ако преценят, че трябва да бъдеш прехвърлен, ще го направя без колебание.

Ред премълча.

Шефът стана — знак, че разговорът е свършил. Изпрати Ред до вратата и се обърна към него чак когато ръката му хвана дръжката:

— Искам да го хванем не по-малко от теб. Просто не ща да се докараш до лудницата. Довиждане, Ред. И ме дръж в течение.