Борис Старлинг
Месията (5)

5

Докато Ред се върне в Скотланд Ярд, на бюрото му вече лежаха изпратените по факса показания на Стивън Кънингам и Джералд Глейзър. Прегледа ги по диагонал и без изненада откри, че не бяха казали нищо, което да надхвърли очакванията му.

За полицаите, записали показанията им, убийството на Кънингам беше просто поредният случай — вече приключен и прашасал. За Стивън Кънингам и Джералд Глейзър травмата щеше да продължи цял живот.

Ред протегна ръце зад главата си и се зазяпа в стената. Очите му прелитаха над рамкираните материали от пресата, изпъстрили целия кабинет. Зад бюрото му почетно място заемаше обширна статия-портрет от „Дейли Телеграф“, украсена с романтично замъглена снимка — замисленият Ред в едър план. Спомени за успехите, случаите, за чието разрешаване беше допринесъл, лек култ към личността, който така виреше носовете на някои от колегите му.

Нищо за провалите. Такива материали пазеше в безименна папка в заключено чекмедже. Да го пита човек къде са, ще се престори, че не знае, макар да е съвсем наясно къде точно ги крие — никога не ги забравяше. Събираше почти всичко, което се пишеше и казваше за него, но предпочиташе да показва само тези изрезки, от които се надуваше като американско филмово ченге.

Часовникът показваше десет и петнайсет сутринта. Три часа, откакто е на крак. Две убийства. И бумтяща болка в главата.

Предварителните доклади от аутопсиите на двата трупа щяха бъдат готови по обед. Дотогава Ред трябваше да събере екип. Това си беше негово задължение. Щеше да поиска и щеше да получи картбланш да прави по този случай буквално каквото му хрумне. Докато вадеше положителни резултати, властимащите щяха да подкрепят методите му.

Първо най-важното — екип. Искаше да бъде малък, но не съвсем. Двама са прекалено малко. В киното винаги е така, най-често двойка несъвместими ченгета, които в края на филма вече много се уважават и харесват, но успоредни прави никога не се пресичат, поне не в това измерение. Така че на него му трябват поне три мозъка. Три мозъка правят триъгълник, спретнато захванат в ъглите. Но три също не е добро число. Нечетно е, може да доведе до разпределение двама срещу един и някой да се почувства изолиран.

Значи трябва да са четирима. Четири е точното число. Той и още трима. Въпросът е кои трима?

Не беше само до това кой е добър в работата си. Всеки, за когото можеше да се сети, щеше да е и добър в работата. То е ясно. Не беше и само до това кой може да работи добре в екип. Ред искаше хората, които избере, да допринесат с умения в различни области. Нямаше особен смисъл всеки да се появи с по халба светло, когато той има нужда от бяло вино, водка и кайсиева ракия. Искаше хора, които се палят един от друг, защото разсъждават по различен начин, така че цялото да се окаже по-голямо от простата сума от частите.

Ред прокара ръка през рошавата си рижа коса, хвана кичур отпред и го засука пред очите си. Пусна го и се загледа как бавно се разсуква. Отвори бележника си и записа шест имена по азбучен ред.

Адамсън, Бийчам, Клифтън, Причард, Уилкинсън, Уорън.

Поседя известно време загледан в имената, пляскайки химикалката със средния си пръст.

Първо четене. Зачеркна Адамсън и Уилкинсън, отбеляза с чавка Бийчам и Клифтън и сложи въпросителни срещу Уорън и Причард.

Отново записа останалите четири имена. Клифтън и Бийчам бяха първи, после Уорън и Причард — и двамата с въпросителни.

Клифтън и Бийчам със сигурност влизаха в екипа. Клифтън, защото Ред работеше с него вече пет години и защото беше добър — достатъчно добър, че да наследи Ред някой ден може би. Бийчам, защото беше най-добрата, която имаха, а Ред искаше жена в разследването — не за да успокои интригантите, а защото да влезеш в такъв случай без женска гледна точка е като да си без една ръка.

Освен това тя и Клифтън се разбираха много добре. Прекалено добре според някои. Слухове за любовна история се носеха вече доста време. Ред беше чувал за това и предполагаше, че е вярно, въпреки че не го интересуваше особено. Клифтън беше готин пич, тя чудесно маце. Всичко става, така че ако се чукат като зайци, на добър им час.

Значи Клифтън и Бийчам са вътре, любовници или не. Остават Уорън и Причард.

Трябваше му само единият. Трудно решение.

Причард имаше голям потенциал, но сравнително малко години опит. Добър е — ентусиазиран, енергичен, изглеждаше от тези, дето никога не се отчайват и не губят кураж. Но може би приличаше прекалено много на Клифтън и Бийчам, може би само ще дублира предимствата и недостатъците им.

А пък Уорън… ами той идваше направо от старата школа: около четирийсет и нещо, закоравял по долните улици из жилищните квартали в Манчестър и изтощен от чести срещи с боцкачи на хероин и невръстни крадци. Понякога можеше да бъде безрадостно копеле, особено когато играеше ролята на циника — „всичко това съм го виждал“. Можеше и да не се сработи добре с другите двама дори само заради десетината години разлика.

Ред бръкна в джоба на сакото си, отвори пакета „Марлборо“, без да го вади, взе си цигара. Навик, който имаше от години — да вади цигарата от пакета, както му е в джоба. Не си спомняше кога или защо беше започнал да го прави. Някои го обвиняваха, че се опитва да избегне муфтаджиите, но не беше вярно. Освен това толкова малко хора пушеха напоследък. И колко глупаво от тяхна страна. Беше виждал достатъчно аутопсии и знаеше, че животът в Лондон превръща белите ти дробове в черни и да пушиш, и да не пушиш.

Запалката му блъвна голям пламък, той намали газта и запали.

Мисли десет минути и нищо не измисли. Още не знаеше текущото им разпределение. Когото и да избереше, веднага ще го изтеглят от всички останали случаи. Това разследване щеше да е техният живот, докато не хванат копелето, дето се кефи да реже езиците на хората.

Остава ези-тура.

Ред бръкна в джоба на панталона си и извади 50-пенсова монета. Лирите може и да са по-тежки, но не са толкова широки и не летят така добре, както 50-пенсовите монети.

Причард — ези, Уорън — тура.

Монетата се завъртя няколко пъти във въздуха.

Той я хвана в дясната си длан и я залепи отгоре на лявата си китка.

Тура.