Борис Старлинг
Месията (44)

44

Ред подпря ръце на коленете си, за да не падне. Дишаше дълбоко и въздухът, който вдишваше, беше наситен със зло.

Много по-страшно от всичко, което беше виждал досега. От всичко.

Изправи се и направи усилие да се приближи. Краката му не можеха да помръднат. Изглежда, контактните нервни точки стачкуваха, защото мускулите му не отговаряха на командите, изпращани от мозъка. Най-после единият му крак се премести пред другия, много бавно. Сякаш стъпалата му бяха на километри разстояние едно от друго.

Тялото на Барт седеше на дървен стол с висока облегалка. Ред го огледа отпред, после направи няколко крачки встрани и погледна гърба му.

И от двете страни нямаше кожа.

Целият му торс беше одран. В основата на шията му имаше съвсем права линия, откъдето убиецът — чудовището — беше започнал да реже, и още една при кръста, точно над ластика на долните му гащи. Други две минаваха от подмишниците през раменете.

Не беше рязал кожата на ръцете. Само на торса. Като съблечена фланелка.

Вместо кожата сега се виждаха само мастните тъкани. Стотици хиляди кръпчици като малки паяжини, свързани плътно една с друга, със собствени очертания, но на метър разстояние се превръщаха в безформено бяло море.

Това нещо, което преследваме. Срещу какво, за бога, сме изправени?

Не срещу кого. Срещу какво. Това излизаше от човешките граници.

Очите на Барт показваха какъв ужас е изпитвал — не широко отворени и изцъклени, а така здраво затворени, че капилярчетата около тях се бяха спукали по повърхността на кожата. Както и при останалите, сребърна лъжичка стърчеше от кървавата пихтия на мястото на устата му, подобно сламка, забодена в „Блъди Мери“.

Къде беше свършил ужасът и беше започнало пълното недоумение? В кой момент злото става толкова крайно, че мозъкът просто отказва да го възприеме и единственият начин, по който може да реагира, е да заповяда на очите да се затворят. Ред гледаше безжизненото лице на Барт и виждаше какво му беше сторено, и усети, че е по-близо до случилото се, отколкото който и да било друг.

Лявата ръка на Барт Милър висеше отпусната надолу с нещо в шепата. Джез клекна до стола да провери какво е.

Приличаше на смачкана дреха.

Ред проследи погледа му.

Не беше дреха.

Кожа.

Барт Милър държеше собствената си кожа.