Борис Старлинг
Месията (42)

42

Понеделник, 24 август 1998

Голямо сърце, нарисувано на лист хартия. Множество малки сърчица изпълваха вътрешността на голямото, някои от тях бяха врътнати толкова бързо, че приличаха на залитнали В-та. Сред тях се мъдреха думите: Любовно послание за Сюзан Меткалф. „Кенсингтън Плейс“, 8:30 тази вечер. Таен обожател.

Чак пък толкова таен. Днес със Сюзан имаха годишнина от сватбата. Време за нощно примирие, време за преструване, че всичко помежду им е наред въпреки доказателствата за противното.

Ред се полюбува за секунда на творението си и пусна листа във факса.

Надникнал през рамото му, Джез се изхили тихо:

— Мазно копеле.

— Бих казал, нежно копеле.

Листът излезе от факса и Ред го пусна в машината за унищожаване на документи.

— Ще отскоча да си взема сандвич. Идваш ли? — попита Джез.

— Да. Само секунда. Да си взема парите от сакото.

Ред отиде до бюрото си. Сакото му висеше на облегалката на стола. Пребърка всички джобове и събра шепа дребни. Преброи ги на дланта си — общо малко над четири лири. Трябваше да му стигнат дори и за цените в центъра на Лондон.

Джез го чакаше на вратата.

— Готов ли си? — попита той.

— Да.

— Хайде, че свръхтренираният атлет умира от глад.

Телефонът иззвъня. Джез направи гримаса. Ред вдигна.

— Меткалф.

Джез чуваше само него, но и това беше достатъчно. Ред задържа слушалката с рамо и записа с разчекнати букви.

— Къде… Къде е това… Да, знам го… С всички белези по тялото… Кое? Божичко… Да. Да. Там сме до петнайсет минути.

Затвори и погледна Джез. Бял като платно.

— Пак ли? — попита Джез.

Ред не отговори. Грабна си сакото и се втурна към вратата.