Борис Старлинг
Месията (41)

41

Ред поседя на капака на автомобила си няколко минути, преди да се почувства в състояние да кара. Тялото му беше напрегнато и вдървено. Притисна колене и изпъна ръце пред себе си да успокои треперенето им. Гадеше му се.

Немигащото око на охранителната камера на паркинга го наблюдаваше как гледа жилищата на служителите. Беше съвсем като нормално селце с прилепени двуетажни къщи и коли пред всяка врата. Имаше игрище, на което три деца ритаха футбол. Нататък се виждаше само чудовищната постройка на затвора „Хайпойнт“ с двойните огради, бодлива тел и алармени датчици. Остров на гнусотията сред зелени поля. Лошите се пазеха вътре, невинните отвън.

Когато най-после усети, че си възвръща самообладанието, се качи в колата и потегли. Щеше да се прибере у дома, в Мъч Хадам, но първо трябваше да се отбие в Кеймбридж, за да си вземе някои книги от квартирата. Оставаха още две седмици до началото на семестъра и искаше да започне да преговаря за последните изпити.

Пътят през Хавърхил беше пуст. Бяха великденските празници и повечето хора или се бяха прибрали по домовете си, или бяха заминали някъде. Колата на Ред оставяше самотна бразда по криволичещия асфалтов път сред долината на Съфолк. Безкрай от еднообразно зелено, тук-таме нарушаван от жълтите пръски на узрялото жито.

Ще те удуша. Ще те стисна за шибаната гуша гуша гуша.

Ред се пусна по инерция по дългия наклон на Хавърхил, настървено съсредоточен в шофирането. В подножието на хълма зави надясно, като сменяше скоростите и хвърляше погледи и в трите огледала едновременно.

Ти взе парите ти взе парите на Логан ти скапан Юда.

Вече се стъмваше. Ред се пресегна към копчето за фаровете, но първо пусна чистачките на предното стъкло, после мигачите и чак на третия път уцели. Обикновено целеше всяко копче и ръчка в колата си и със затворени очи. Отвътре още му трепереше.

Пусна радиото, затърси безцелно от програма на програма. Нямаше нищо интересно. Настъпи тишина. Отново насаме с мислите си. Трябваше нещо, което да му отвлече вниманието.

Коленете още го боляха. Изкривеното лице на Ерик, лигата му, потекла до пода — това беше само един от стотиците образи, които се въртяха бясно пред очите му.

Стигна до билото на хълма Уондълбери и видя блещукащите прозорци на болницата „Адънбрук“.

Кеймбридж. Толкова бързо? По дяволите.

Ред не си спомняше нищо от последните петнайсетина минути, от момента, в който беше навлязъл в Хавърхил. Спомни си колко внимаваше на първия завой и после… нищо. Все едно беше карал пиян или извънземни го бяха отвлекли за неизвестно време. Отрязък от живота му се беше изпарил завинаги.

Той спря на някакъв светофар, потупа си лицето и си пое дълбоко въздух. Заваля. Пусна чистачките.

Дори и в града почти нямаше движение по улиците. Не спря нито веднъж по целия път от Хилс Роуд през моста и гарата до Риджънт стрийт, потискащата отсечка с брокерски офиси и малки кафененца, която неусетно може да бъде трансплантирана във всеки град в страната.

Затвореният пряк път до Маркет Скуеър означаваше, че трябва да стигне до „Тринити“ по заобиколния. Той зави надясно покрай автобусната спирка и потегли към Парксайд, но в този момент започна да навързва случките, които бяха ескалирали в гневния изблик на брат му преди час и половина.

Не му се минаваше покрай Парксайд. Късно забеляза ъгъла с Емануел Роуд и взе завоя доста рязко. Пронизителното изскърцване на гумите наруши тишината в колата.

Караше по Емануел Роуд към отбивката за Джизъс Лейн. Познатият маршрут към Парксайд.

Чистачките тракаха по предното стъкло и размазваха капките дъжд по стъклото. Гледайки през арката, която образуваха, Ред си спомни самотната фигура, пристъпваща тежко през мъглата към полицейското управление в онази люта февруарска утрин.

Същият път, само че в обратната посока.

Обзе го внезапно желание да зачеркне всичко сторено. Неистова надежда, че може да върне стъпките си по този тротоар и да превърти лентата толкова назад, че Шарлот Логан да не съществува и брат му да порасне нормално.

Стигна до отбивката. Левият мигач светна в топло оранжево и той зави по Джизъс Лейн. От дъжда пътят беше хлъзгав и лъскав.

Стрелката на таблото му сочеше, че се движи с деветдесет километра при разрешени петдесет. Прекалено бързо.

Десният му крак отказваше да се премести от газта на спирачката. Не повишаваше вече скоростта, но и не намаляваше.

По пътя нямаше други коли. Така че нищо опасно.

Някъде напред на тротоара пред главния портал на колежа „Джизъс“ Ред видя едно момче, тръгнало да пресече улицата. Беше с долнище от анцуг и торбеста фланела, подритваше си футболна топка, докато вървеше. Мократа му от дъжда коса беше прилепнала на главата. Изглеждаше шестнайсет-седемнайсетгодишно.

Вече щеше да е пресякло, докато Ред стигне дотам.

Не намали.

Момчето пусна топката на платното и стъпи с десния си крак върху нея, за да я задържи.

Тя беше хлъзгава. Изстреля се изпод крака му и се удари в другия му крак, а момчето се просна по лице и с разперени ръце на пътя.

Топката бавно заподскача към канавката.

Момчето лежеше насред платното и нямаше как да успее да пресече навреме.

Ред удари спирачките.

Прекалено рязко.

Колата поднесе по мокрия асфалт.

Ред си спомни инструкциите на учителя си по кормуване за случаи на поднасяне. Каквато и да е първата ти реакция, направи обратното. Вместо да се опитваш да избегнеш хлъзгавото място, карай в него. Вместо да удряш спирачките, натисни газта. Така ще овладееш колата.

Дотук с теорията.

Ред изпадна в паника. Завъртя кормилото по часовниковата стрелка, за да излезе от хлъзгавината, и пак удари спирачка.

Колата се завъртя по оста си като куче, което си гони опашката.

Чувстваше се закован на седалката, а светът наоколо се обръщаше с главата надолу.

Щеше да се удари в нещо. В бордюра. В стена или улична лампа.

Момчето.

Колата направи пълен кръг и пак се хлъзна напред.

Сега усети, че я овладява.

Хлапето. Не виждаше хлапето. Къде е шибаното хлапе?

Две бабуни раздрусаха гумите, педалите и волана, а оттам и стъпалата на Ред, ръцете и мозъка му.

О, господи.

Ред натисна спирачките докрай. Колата се затресе леко и спря точно при завоя за задната врата на „Тринити“.

Погледна в огледалото за обратно виждане. Момчето лежеше на пътя. Не помръдваше.

Лежеше по гръб, не по лице, значи колата вероятно го е преобърнала.

О, господи. О, господи, о, господи, о, ГОСПОДИ.

Трябваше да направи нещо. Да се върне и да помогне на момчето, да се обади за линейка, да го закара в болница. Нещо.

Ами ако момчето е мъртво?

Деветдесет километра в час по хлъзгав градски път. Бързо, прекалено бързо.

Беше шофирал без необходимата концентрация и внимание. Безразсъдно шофиране. Убийство. Колко е за непредумишлено убийство? Пет години затвор вероятно. Ако не и седем.

И двамата младши Меткалф в затвора. Това ще е краят за родителите им, все едно да ги застреля собственоръчно.

Трябва да се измъкне.

Ако момчето вече е мъртво, няма как да му се помогне. Ако е живо, съвсем скоро ще го намерят. Главен път е. Все ще мине кола в близките минута-две дори и на Разпети петък.

Значи трябва да изчезва.

Веднага.

Не можеше да повярва, че си го е помислил.

Огледа се паникьосан да провери дали няма свидетел на инцидента.

Никой отпред. Никой отзад. Никой отляво и отдясно.

За втори път през последните два месеца се помоли за прошка.

И потегли към „Тринити“.