Борис Старлинг
Месията (39)

39

Петък, 9 април 1982

Ред се представи на портала на затвора „Хайпойнт“. Напрежението му беше заседнало като буца в гърлото.

Трябваше да говори във вградения микрофон пред себе си.

— Казвам се Редфърн Меткалф. Дошъл съм за свиждане с брат си.

Устройството бъззна и се отвори малка врата сред огромната сивота на главната порта. Ред пристъпи и се озова лице в лице с двама полицаи.

— Бихте ли ни последвали, господине.

Придружиха го до приемната, която се намираше през около трийсет метра тревна площ. Лицата им бяха набраздени с бръчки от стреса и недоспиването. Ред разсеяно разсъждаваше дали може да се прецени колко дълго пазачът е бил на този пост само по чертите на лицето му, както възрастта на дървото личи по кръговете на дънера му.

Подписа се в приемната, мина през рамката на детектора за метал и вдигна ръце да го претърсят. Друг пазач го поведе по коридора. Минаха през високи железни врати и след всяка пазачът проверяваше дали е здраво заключена преди да продължат. Докато вървяха, му обясни правилата:

— Не се опитвайте да подадете нещо на брат си по време на срещата. В стаята с вас през цялото време ще има двама полицаи. Те ще бъдат там за ваша собствена сигурност и няма да напуснат по никакъв начин. Имате половин час на разположение. Когато ви помолят да напуснете, трябва да го изпълните незабавно. Запомнихте ли всичко?

Ред кимна. Почувства силна болка отзад, точно в тила.

Пазачът го въведе в малка, почти необзаведена стая. Маса, столове, сиви стени. Точно като в управлението на Парксайд, където беше предал брат си, когото сега идваше да види.

— След малко ще бъдат тук — каза пазачът на излизане.

Ред седна на стола с лице към вратата, за да вижда кой влиза. Вдигна ръка назад към тила си и започна да го масажира.

Бяха нужни шест седмици Ерик да се съгласи да види брат си. Шест седмици, през които родителите им буквално бяха падали на колене да молят Ерик да позволи на Ред да се срещне с него. И сега най-после се беше съгласил, а Ред съвсем не беше сигурен, че е готов за такова изпитание. По най-дързък начин си беше въобразявал, че може да убеди Ерик в правотата си. Но сега, когато моментът дойде, дързостта му се беше превърнала в страх от перспективата пак да види брат си.

Първо на първо, защо Ерик въобще се беше съгласил? За да запуши устата на майка им и баща им вероятно. Добре, една среща, но ще бъде толкова неприятна, че никога да не си и помислят вече да го молят за подобно нещо.

Боже, дано всичко бъде наред.

Вратата се отвори със замах и в стаята влезе Ерик.

Никакво наред. Нищо нямаше да е наред.

Ослепителна омраза блесна в очите на Ерик. Той се освободи от леката хватка на двамата си пазачи и бързо пресече стаята, ръцете му се устремиха да разкъсат душата на Ред и устата му се разтегли в грозен вик:

— ЩЕ ТЕ УДУША.

Момент на пълно объркване, Ред се изтърколи от стола и усети остра болка в коляното от удара в пода. Столът се люшна на два крака и загуби равновесие, забърсан от пръстите на Ерик, който плонжира до него. Пазачите най-после го яхнаха, единият му изви ръката на гърба, а другият му притисна крака.

Ред се опря на стената да стане, а Ерик продължаваше да крещи изпод пазачите думи, изпълнени с бяс.

— … ти гаден путляк ти взе парите взе парите на Логан шибан Юда аз ти вярвах казах ти всичко защото ти вярвах и защото всичко беше приключило а ти просто отиде в шибаната полиция да вземеш парите проклетият ми брат проклет продажник ти разруши семейството ти тъпо себично копеле мама и татко идват да ме виждат но те вече не ме познават за тях съм чужд някакво чудовище това ще ги убие и когато ги съсипе ще е заради това което ти направи не заради мен мръсен чекиджия…

Пазачът, който седеше на краката на Ерик, се обърна към Ред:

— Вън. Излизай. Почукай на първата врата и ще ти отворят.

— Аз…

— Просто тръгвай.

Ред се втурна към вратата.

Искаше да излезе, без да се обръща назад, но не можа. Хвърли бърз поглед през рамо, за да запази образа на брат си, защото знаеше, беше почти сигурен, че това е последният път, когато го вижда.

Лицето на Ерик беше мораво от гнева и от тежестта на мъжете върху него. Една вена вляво на челото му се издуваше яростно под кожата и от крайчеца на устата му до пода се точеше пенеста слюнка.

Така Ред запомни брат си.