Борис Старлинг
Месията (36)

36

Робърт Меткалф все още беше там, когато Ред се върна в стаята си половин час по-късно, но Маргарет я нямаше.

— Къде е мама? — попита Ред, като се мъчеше да стопли с дъх почервенелите си от студ ръце.

— Прибра се в хотела. Имаше нужда от малко почивка.

— Мисля, че всички имаме нужда.

— Да, наистина. — Пауза. — Ред… Съжалявам за караницата преди малко. Не трябваше да ти се нахвърляме така. Просто искахме…

— Да си го изкарате на някого?

Баща му изви устни в насилена усмивка:

— Нещо такова.

Ред сви рамене, но не каза нищо, което можеше да изразява прошка.

— Искаш ли чаша кафе, тате?

— Не, благодаря. Всъщност трябва да тръгвам. Само изчаках да те видя, преди да изляза.

— Остани за малко. Искам да поговорим.

— Наистина ли? За какво?

— Нека първо донеса кафето. Ще пиеш ли едно все пак?

— Нямам избор, а! Добре тогава.

Ред изчезна в малката кухничка оттатък и се върна с две чашки. Подаде едната на баща си и сръбна предпазливо от другата.

— Разкажи ми как ти върви бизнесът, татко.

Баща му погледна учудено:

— Защо?

— Просто ми кажи. После ще ти обясня защо питам.

— Добре. Какво искаш да знаеш?

— Всичко. Защо си в затруднение. Колко сериозно е това затруднение. В най-общи линии знам с какво се занимаваш, но не разбирам всички механизми.

— Ред, наистина не мисля, че…

— Татко, след обвиненията, които с мама ми отправихте, нямаш право да се пазариш.

Робърт вдигна ръце и се предаде:

— Добре, добре. Дълго време взимах вратовръзките направо от фабриката в Хъмбърсайд. Купувах ги от производителя и ги продавах на търговците на дребно, като взимах своя дял от печалбата при посредничеството. Евтини вратовръзки, нищо особено, продаваха се като топъл хляб по супермаркетите. Дотук ясно ли ти е?

— Да.

— Така. Преди три-четири години синдикатите започнаха да ни създават големи главоболия. Стачки, живи вериги и какво ли не. Най-зле беше зимата на 78–79 година. Помниш ли? Зимата, която довърши Калахан и правителството на лейбъристите, довърши и мен. Мислех си, че при Тачър положението ще се оправи — така и стана, но едва-едва, защото пораженията, които бях претърпял, се оказаха непоправими. Дори след като консерваторите поеха властта, производителността остана ниска, доставките бяха непостоянни и всички проблеми с работниците ме доведоха дотам, да не успявам да изкарвам реални суми. Така че миналата година зарязах търговията с Хъмбърсайд и реших да поема по съвсем друг път. Основах смесено дружество с производител в Италия, съвсем близо до Милано. Много по-малка операция, но затова пък с доста по-висока класа — ръчно изработени копринени вратовръзки, а не някакви си полиестерни боклуци. Разбира се, тъй като начисленията по пътя производител-магазин са много по-големи, което губя, компенсирам чрез разликата в цените. Това поне беше планът.

— И какво обърка нещата?

— Просто няма такова търсене на скъпи вратовръзки, каквото очаквах. Търговските представители, които снабдяват богатите, са си разпределили териториите и в това разпределение няма място за мен. Може и аз да съм забил в грешна посока или въобще да съм попаднал в неподходящата игра.

— При всички положения си задлъжнял на банката, нали така?

— Да.

— Колко им дължиш?

— Доста беше. Все пак успях да изплатя голяма част, като продадох другата кола, ипотекирах къщата и се отървах от няколко акции, но още им дължа много.

— Колко, татко?

Не му се отговаряше. Ред мълчеше и го изчакваше. Накрая склони:

— Двайсет и две хиляди.

— Какъв ти е срокът?

— Няколко дни. Началото на другата седмица. Не по-късно. — Робърт поклати глава. — Отдавна им е писнало от мен.

— Имаш ли някаква идея как да намериш парите? Чух те сутринта по телефона да казваш, че имаш предвид някакви предложения.

— А, това ли. — Робърт шумно преглътна. — Въздух под налягане за съжаление. Нямам никакви идеи.

— Значи не знаеш как да намериш парите?

— Не, мисля, че не.

— Мисля, че не, или не?

— Божичко, Ред. Не. Категорично не.

— И какво ще стане?

— Ще ми пратят ревизор и ще обявят фалит, предполагам.

— Значи трийсетте бона от Ричард Логан биха дошли съвсем на място?

Каза го между другото, без да сменя тона, та баща му в първия момент дори не разбра:

— Редфърн! Няма начин да взема тези пари. Скандално е.

— Защо?

— Те са кървави пари. Не може да не го разбираш.

— О, да. Разбирам. Но се съмнявам, че твоите банкери биха го разбрали.

— Не. В никакъв случай. По-скоро бих обявил фалит, отколкото да използвам тази награда да си възземам бизнеса. Няма да го направя.

— Хайде, татко. Не можеш да ме убедиш, че не си се сетил и преди да ти го спомена.

— Разбира се, че не съм.

— Гледаш ме в очите и твърдиш, че преди половин час, докато мама ме обвиняваше за парите, не си се сетил за такъв вариант.

— Не съм. Нищо подобно. Откъде ти хрумна?

— Ами защото не каза нищо по време на целия спор, затова. Толкова стръвно ме укоряваше, че съм отишъл в полицията, и после изведнъж, щом споменахме парите, ти млъкна като риба. Знам, че си го помислил. Беше ти изписано на лицето.

— И защо не го каза още тогава?

— Защото бях толкова ядосан на мама, че не го осъзнах в момента. Разбрах го чак след това, като премислях случилото се, насред пътя към Бакс. А дори и да го бях осъзнал веднага, нямаше да ти предложа, докато мама беше още тук. Видя я как реагира за наградата. Щеше да опищи околността.

— Не бих се изразил точно така — подсмихна се Робърт, — но да, щеше да го направи.

— Затова исках да поговорим насаме.

— В това има логика, Ред, но все пак не… не е правилно.

— Защо? Нека измъкнем и нещо положително от цялата тази каша. Просто не си струва ти или мама, а дори и аз да страдаме заради стореното от Ерик. Не е по наша вина. Трябва да вземеш парите и да разкараш онези лешояди от живота си.

— А какво ще си помисли Логан?

— Логан? Той е мултимилионер. Дори ще се възхити на такава инициативност. Господи, тате, може да ти осигури и работа.

— Глупави шеги, Ред.

— Извинявай. Но какво ни интересува мнението на Логан? Той е бил наясно още щом е предложил парите, че един ден може би ще трябва да ги даде. За него няма никакво значение кой точно ще ги получи, стига по някакъв начин да има правосъдие за Шарлот. Можеше да ги даде и на аятолах Хомейни. Какво като сме семейството на Ерик?

— Нашият син е убил неговата дъщеря. Това.

— Не, то щеше да има значение само ако с тези пари платим за защитата на Ерик. Но ние няма да го направим. Естествено, че е срамно Логан да осигури адвокатските хонорари за човека, който е убил дъщеря му.

— А не е срамно да спаси бизнеса на бащата на човека, който е убил дъщеря му?

— Не, разбира се. Защо?

Робърт въздъхна:

— Просто хич не ми харесва.

— Знам, и на мен също. Но само това може да бъде добрата страна в целия ужас.

— А какво ще каже майка ти?

— А какво ще каже, ако ти фалираш, татко? Какво ще кажат твоите банкери, ако разберат, че си имал възможност да намериш парите, които ти трябват, но си предпочел да не ги вземеш.

— Ние не заслужаваме тези пари, Ред.

— И Шарлот не заслужаваше да бъде убита. Тази история вече разби живота на прекалено много хора. Но все още може нещо да се спаси. — И пак в ролята на баща на баща си: — Вземи парите, татко. Само защото не ти харесва, не значи че не е правилно.

Робърт прокара ръце през косата си, разроши я с пръсти, приглади я с длани.

— Добре. Давай, Ред. Обади се на Логан и му кажи, че ще вземем наградата.