Борис Старлинг
Месията (32)

32

— Мразя тези места — каза Дънкан.

— Още не сме стъпили вътре — отговори Кейт.

— И трябва ли? Виж. Някакъв келяв манафски клуб, забит зад съмнителните улички на Сохо.

Дънкан прочисти гърло и се изплю на земята с отвращение. Кейт се мушна покрай него и се запъти към „Трафопоста“.

— Хайде, Дънкан. Дай да приключваме с това.

На вратата имаше двама души — жена с цикламена коса и обица на носа и бодигард със ситно накъдрена коса до раменете. Докато Кейт бъркаше за картата си, жената с цикламената коса каза:

— Съжалявам, господине, но не може да влезете.

Кейт се обърка за момент, докато не съобрази, че Дънкан е зад нея и че жената говори на него.

— И защо, по дяволите? — ядоса се Дънкан.

— Не сте облечен подходящо.

— Но аз съм с костюм. Защо да не съм…

— Без вратовръзки, господине — рече бодигардът.

— Значи, ако си махна вратовръзката, всичко ще е наред?

— Да, господине.

Дънкан се плесна по челото:

— Това е безумие.

Бодигардът направи крачка към него. Кейт, вече с картата в ръка, застана между тях и я завря в лицето му.

— Инспектор Кейт Бийчам, а това е старши инспектор Дънкан Уорън.

Бодигардът отстъпи назад. Кейт започна разговора, както се бяха уговорили, с надеждата да понаучат нещо.

— Отдавна ли работите тук?

— От два месеца — каза жената.

— От една година — отговори бодигардът.

Тя се обърна към него и прочете името на пластината на ревера му — Едуин Грийн.

— Всяка нощ ли работите, господин Грийн?

— Повечето нощи — да.

— В такъв случай бихте ли имали нещо против да погледнете тези снимки и да ми кажете дали разпознавате някое от лицата?

Той взе снимките. Трите жертви и трите контроли.

— Защо? Какво са направили?

— Просто ги погледнете, моля ви.

Грийн ги прехвърли набързо, прекалено набързо, и поклати глава:

— Не. Никога не съм виждал никого от тях.

— Прегледайте ги пак, ако обичате, и този път им отделете малко повече от шибаното си внимание.

Изненадан и порицан, той го направи. Когато за втори път поклати глава, разбра, че не я лъже.

Грийн й върна снимките и тя ги подаде на жената.

— Вие също, мадам.

Същата процедура. Същият резултат.

— Имате ли нещо против да надникнем вътре? — попита Кейт.

Грийн махна надолу към стълбите:

— Заповядайте.

Кейт и Дънкан заслизаха по късото стълбище, което беше взело-дало. Музиката, досега само приглушена вибрация под краката им, се засилваше все повече и повече. На стената горе имаше телевизор и Кейт, минавайки покрай него, инстинктивно вдигна глава в очакване да види музикален клип или образ от скрита охранителна камера.

Нито едното, нито другото. Това, което видя, беше видеозапис на яко педерастко чукане.

Двама мъже, голи, един зад друг. Предният стиснал очи, ръцете му вкопчени отзад в задника на партньора. Вторият го мастурбираше отпред, докато го обладаваше изотзад. Движеха се в неистов ритъм.

— Не знам — каза Дънкан, проследявайки втренчените й очи. — Наистина има нещо сбъркано в тези хора.

Кейт не каза нищо.

В самия клуб беше горещо и тъмно, и барабани и синтезатори думкаха зад червената нощна пот. Лицата на танцуващите блясваха разкривени от мигащата светлина. Кейт и Дънкан се облегнаха с гръб на бара и се огледаха. По тъмните ъгли се бяха свили трудно различими силуети. В края на дансинга имаше една двойка в бели потници и зелени комбатки. Приличаха на негативни близнаци — единият черен с изрусена коса, другият бял с катраненочерна. Абанос и слонова кост в объркано съзвучие.

Кейт се огледа на всички страни и нещо я порази — никой с никого не говореше.

Колко потискащо. Всички се самоизлагаха на показ като на разпродажба. Всички искаха да бъдат избрани и да се приберат у дома с някого, и за какво? Временно физическо задоволяване, последвано от болката от телефона, който не звъни, и страха от венерологическия диспансер. Разпуснатост и похот из лондонските улици. Содом и Гомор на нашето време.

Не знаеше дали би се усещала иначе, ако беше нормален клуб. Кое я отблъскваше? Че са обратни или че това тук прилича на тържище за добитък? Тя избра някои от мъжете и им сложи женски лица, после си им върна физиономиите и се вгледа пак. Нямаше никакво значение дали са нормални или обратни — еднакво потискащо беше.

Тя се наведе към Дънкан и му изкрещя в ухото, за да я чуе въпреки музиката.

— Не ти е ясно, нали?

— Какво?

— Всичко това.

— Не, ни най-малко.

— На мен също.

Той като че ли се изненада:

— Мислех, че ги харесваш.

— Кого?

— Педитата.

— Нямам нищо против тях. Не ме побъркват от кеф, но и не разбирам защо хора като теб ги ненавиждат. Имах предвид, че не разбирам защо хората се унижават така. Идват тук и се излагат на показ. Няма значение дали са нормални или обратни, или пък кривогледи чудовища от Марс. Все си остава пазар за добитък.

Дънкан обърна глава към ухото й:

— Да тръгваме.

— Защо? Още не сме разпитали никого.

— Защото аз казвам така. До гуша ми дойде.

Либералните възгледи на Кейт не се простираха дотам, че да остане сама на такова място. Дънкан го знаеше много добре и го използва.

На стълбите беше фрашкано с хора и Кейт си проправяше пътя с блъскане. Когато успя да излезе, той вече беше насред улицата. Тя изтича да го догони.

— Какво ти става, Дънкан?

Той се завъртя към нея и за пръв път тя видя колко е ядосан. Не само заради тази вечер, а заради всичко дотук.

— Слушай, Кейт. Този случай е една огромна неприятност от самото начало. Загубих уикенда със сина си и върнах така и така напрегнатите си взаимоотношения с Хелен с векове назад. Преследваме призраци през цялото време и доникъде не сме стигнали. Великите теории на Ред са боклук и той го знае. Хваща се за сламки. Няма абсолютно никакви доказателства, че Сребърния език е извратеняк или насилвач на извратеняци. Всички тия работи за пубертетски опити и бисексуалност са гола вода. Нула. Да имахме и половин улика за случая, досега да сме зарязали тази помия, без да се замисляме. Но тъй като нямаме нищо, пускаме въдички по анални дупки като тази — махна към клуба — без абсолютно никаква причина.

— Но ако не е така, Дънкан, как е, по дяволите?

— Не знам. Но все някога ще разберем.

— Все някога ли? Искаш да кажеш, да скръстим ръце и да чакаме Сребърния език да поизтреби още малко народ, докато започнем да напредваме по случая?

— Не. Това, което трябва да направим, е да зарежем всичките си предварителни догадки и да започнем отново, от самото начало. Знам, че няма да се харесам особено с тази си позиция, но така стоят нещата. Ако вие с Ред и Джез смятате, че сме изправени срещу някой фръцлив манаф, който убива за кеф, тогава на добър ви час. Където и да е и който и да е Сребърния език, със сигурност ще се напикае от смях, ако можеше да ви чуе.