Борис Старлинг
Месията (31)

31

Намираха се в кухнята на апартамента над заведението. Ред и Джез пиеха минерална вода, а Джеф поклащаше бутилка бира за подсилване на думите си.

— За последен път го видях тук… уф, струва ми се, че трябва да е било преди шест месеца. През зимата, със сигурност, защото носеше огромно палто.

— Колко пъти е идвал преди това? — попита Ред.

— Само веднъж-два пъти. Разбира се, може да е минавал и в нощите, когато не съм бил на смяна, или преди да започна работа тук — преди около три години.

— Значи си го виждал най-много три пъти за тези три години.

— Да.

— За това време трябва да си видял стотици други. Как така си го спомняш толкова ясно?

Не бяха казали на Джеф нито името на Кънингам, нито пък защо разпитват за него, а и Джеф не ги беше питал. Достатъчно си беше имал работа с полицията и знаеше, че да задаваш въпроси, на които не искат да отговарят, само може да ги ядоса. Казват това, което те си решат.

— Защото беше стар. По-стар от повечето ми клиенти във всеки случай. И защото… никога не идваше с някого и никога не си тръгваше с някого.

— Това необичайно ли е?

— Естествено. Хората или идват тук с гаджетата си, или сами и забърсват по някой.

— Но със сигурност мнозина идват за свалка, а не им се отваря парашутът?

— Да, така е. Но този тип сякаш въобще и не се опитваше. С никого. Просто влизаше, пийваше по две-три питиета, разменяше по някоя дума, ако някой го заговореше, и си тръгваше.

— Нали е ясно — каза Джез, — че той все пак не е юношеската бленувана любов.

— На кой му пука — сви рамене Джеф. — Хората тук се пускат на всякакви.

— Тази вечер има ли някой от тези, които си спомняш да са го заговаряли?

— Исусе, сега като ме питате… Само да си помисля малко — сбръчка вежди. — Не, никой, за когото да си спомням. Сещам се за един-двама, но тази вечер не са се появявали.

Ред му подаде визитна картичка.

— Когато дойдат, би ли им казал да ми се обадят?

— Разбира се.

Изпрати двамата през страничния вход. Те проговориха чак когато стигнаха до колата.

— Е, какво мислиш? — попита Ред.

— Литкащи се педерасти, и тримата. Несигурни за сексуалността си. Може би Сребърния език е използвал точно това. Може би е искал да си мислят, че е гей, или просто да ги сплаши. Не знам. Още не мога да проумея нищо.

— Аз също — каза Ред. — Не ги пипа. Не ги чука или нещо такова. Не ги съблича чисто голи, когато ги убива. Сякаш… сякаш е толкова несигурен, колкото и те. — Бръкна в джоба си за ключовете.

— Мамка му — възкликна Джез.

— Какво? — Ред погледна към него над колата.

— Просто се сетих. Помниш ли Емануел Спитери?

— Последната жертва на Айрланд?

— Ъхъ.

— Е, и?

— Той беше доставчик.

Ред зацепи веднага:

— Като Филип Родс.

— Точно така.

Ред намери ключовете. Вратата щракна.

— Може да е съвпадение — каза и се напъха зад волана.

— А може и да поема нещата оттам, където Айрланд ги е оставил. Спитери последен, Родс — първи. Снадено с невидими конци.

Ред запали, погледна пътя в страничното огледало и влезе в платното.

— Мили боже. Айрланд, втора част. Само това ни липсваше.