Борис Старлинг
Месията (29)

29

Стана време за обед. Мина времето за обед. Но Ред нищо не забелязваше. Държеше визитната картичка на Логан и я въртеше вече часове. Сега стаята изглеждаше по-малка без Логан в нея, сякаш на излизане беше взел нещо повече освен собственото си присъствие. През цялото време думите му жужаха в главата на Ред: „Помисли, Ред. Не бързай. Обади ми се, ако решиш“.

Когато се върнаха родителите му, още мислеше.

С влизането им разбра, че срещата с Ерик не беше минала добре. Маргарет беше зачервена от непрекъснатото духане на носа от плача, а възелът на вратовръзката на Робърт се беше свил и затегнал от постоянно подръпване. Ред сложи визитката на Логан на бюрото си и отиде при родителите си. Заведе майка си до креслото, където бе седял Логан, и покани баща си да седне на малкото канапе отсреща. Издърпа си стола от бюрото и го сложи до канапето, обърнат наопаки, за да се облегне напред.

— Как мина? — попита тихо той.

— Както можеше да се очаква — сви рамене баща му.

— Как е Ерик?

— Онзи полицай… как му беше името?

— Хокинс.

— Да, Хокинс. Той каза, че Ерик бил много тих тази сутрин.

— Но как е сега, татко?

— Мисля… мисля, че не разбира какво става.

— Все още ли е тих?

— Не. Не, не е.

— И за какво говорихте?

Робърт отново подръпна вратовръзката си. Маргарет изучаваше ноктите си.

Ред знаеше за какво са говорили. За него. Въздъхна.

— Да оставим това сега, Ред.

— Не, татко. Искам да знам. Какво каза той?

— Ред, да поговорим за това по-късно. Майка ти и аз сме много…

— ТАТКО!

— Добре, добре. Ще ти кажа. Да знаеш, че няма да ти е приятно да го чуеш.

— Татко, просто ми кажи. И без това за много неща мога да се досетя и сам. Ерик ме обвинява за това, което се случи, нали? Иска да ме удуши.

Майка му се стресна и въздъхна остро. Ред не й обърна внимание.

— Това бяха думите, които използва, нали, татко? „Как ми се иска да го стисна за шибаната гуша.“ Нали така?

— Откъде знаеш?

— Казвал го е и преди. Затова Хокинс поиска да отидете сами.

— Ерик каза, че си му обещал да не казваш на никого и че щом е заспал, си отишъл в полицията и си го издал.

— Истина ли е, Ред? — попита майка му.

— Да. Обещах му, защото иначе нямаше да ме пусне да си отида. Какво друго каза?

Отговори баща му:

— Каза, че ако просто си беше затварял… затварял устата, тогава е щял да измисли нещо между нас си.

— Между нас си?

— Ти. Аз. Майка ти. Семейството.

— Какво значи да измисли нещо? Да измисли какво? Той е убил човек. Какво има тук за измисляне?

— Не знам. Все нещо.

— А ти какво мислиш, татко? Дали можехме да — направи кавички във въздуха — „измислим“ нещо?

— Ред…

Колебанието на баща му беше достатъчно красноречиво.

— Съгласен ли си с него, татко?

— Има ли вече значение?

— По дяволите, разбира се, че има. Мислиш ли, че сгреших, като отидох в полицията?

— Мисля… мисля, че можеше да кажеш първо на нас.

— Защо? Каква полза щеше да има?

— Можехме да му помогнем някак. Да овладеем положението по някакъв начин.

— Да го овладеем ли? Татко, той е убил човек. Знам, че е трудно да се приеме, но се е случило. Че не ти харесва, не означава, че не е било. Би ли предпочел да не знаехте въобще? Да си беше останало между мен и Ерик? Просто братска тайна от онези, които пазим от деца? Тогава никога нищо нямаше да разберете.

— Не става дума за това, Ред.

— Не, татко, точно за това става дума. Много съжалявам, че вие с мама трябваше да научите, че Ерик е убиец.

— Бил. Е бил убиец.

— Бил. Е. Няма особено значение, татко. При всички положения той го е направил. Много съжалявам, че най-вероятно Ерик ще прекара по-голямата част от живота си в затвора. И много съжалявам, че ви се ще да обвинявате мен за това. Но грешката не е моя. Не съм аз този, който уби Шарлот Логан. Той е.

— Никой не те обвинява, Ред.

— Хайде да не се занасяме.

— Просто казвам, че е имало и други варианти, които си могъл да обмислиш.

— Татко, направих това, което сметнах за правилно. Брат ми е извършил престъпление. Заслужава да бъде наказан. И така поне…

— „Заслужава да бъде наказан“? Откога се разпореждаш със съдбите на другите?

— … така поне има някаква справедливост за Шарлот. Поне нейното семейство ще получи малко утеха.

— На чия страна си, Ред? С нас или с тях?

Враждебна тишина. Не искат да повярват във вината на Ерик. За тях е виновен вестителят.

Въпросът за лоялността на Ред увисна без отговор.

И тогава се обади Маргарет, и гласът й беше чужд и далечен:

— Ерик се интересува дали Логан вече е минал да ти връчи наградата.