Борис Старлинг
Месията (26)

26

Ред седеше на бюрото в стаята си, когато на вратата се почука.

Погледна си часовника. Дванайсет и двайсет и пет. Не можеше да са родителите му, защото бяха тръгнали преди двайсет минути. Бяха отишли да видят Ерик без него по съвета на Хокинс. Неудобството на Хокинс по телефона стана ясно, когато каза на Ред какво се беше случило. Ерик, върнат в килията си след обвинението, започнал изведнъж да чука по вратата и да крещи, че ще удуши Ред точно както удушил Шарлот Логан, и четирима полицаи трябвало да го озаптяват и да го тъпчат с успокоителни, докато млъкне. Толкова внезапна и драстична промяна от хрисимото примирение със съдбата до бесен гняв срещу Ред, че е нарушил обещанието си да не казва на никого. Така че, сър, май по-добре да останете на заден план засега. Нека родителите ви дойдат сами при Ерик. А вие ще можете да го видите, когато се успокои.

Нямаше как да не се съгласи.

Почука се втори път и по-силно. Ред стана от бюрото и отиде да отвори.

Мъжът му се стори познат, но не можа да се сети кой е. Лъскава кафява коса, прошарена на слепоочията. Сив костюм. Риза на розови райета с бяла яка, златна игла на вратовръзката, пискюли на обувките. Висок над метър и осемдесет и съразмерно пълен, но някак изглеждаше още по-огромен. Властен мъж, привикнал да му се подчиняват.

— Редфърн Меткалф? — попита той.

— Да.

— Аз съм Ричард Логан.

Бащата на Шарлот Логан — килименият магнат.

И му проблесна. Молбата на Логан за информация по телевизията след смъртта на дъщеря му. Ред си спомни среброто в косата на Логан и твърдостта, с която се беше обърнал към камерите, спомни си дъщерята, която се гуши в баща си — снимката, използвана на другия ден в повечето вестници.

Лице в лице с бащата на момичето, което брат му беше убил, Ред не знаеше какво да каже.

Ръката на Логан се изстреля към него да го срине на пода в унищожителна мъст. Страх сграбчи внезапно сърцето му и той се отдръпна.

Логан хвана дясната му ръка:

— Приятно ми е да се запознаем.

Ред усети здравата хватка, в която беше попаднала дланта му, и му олекна.

— Може ли да вляза — попита Логан.

— А?… Ами разбира се. Заповядайте.

Отстъпи назад. Логан наведе леко глава, за да може да мине под касата на вратата.

Ред се разприказва, колкото да запълни неловката пауза.

— Да ви предложа нещо? Чай? Кафе?

— Няма нужда, благодаря.

— Ъ… ще седнете ли?

Логан отиде до ниското кресло под капандурата. С гръб към Ред се загледа за миг в Грейт Корт, после се обърна и потъна в креслото.

Дори седнал само на трийсетина сантиметра от пода, с колене на нивото на раменете си, Логан запълваше стаята с присъствието си. Ред седна на стола на бюрото си и усети как силата на този човек го поглъща като мъгла.

— Хубава стая имате, Редфърн. Не са много студентите със стаи в Грейт Корт.

— Не, не са. Имах късмет. Дават ни томболни номерца в края на първата година, после ги обръщат в края на втората година. Бях последен в първата десетка, така че се оказах първи, когато ни обърнаха. Да бяхте видели коптора, в който живях втората година. — Ред се засмя нервно.

Логан се усмихна, бързо вълчо разтягане на устните.

— Чух за брат ви — каза той и от усмивката не остана и помен.

Ред преглътна и не отговори.

— Детектив Хокинс ми се обади тази сутрин. Каза ми, че полицията е повдигнала обвинение срещу брат ви за убийството на Шарлот.

— Толкова съжалявам, господин Логан.

— Аз също, Редфърн, аз също.

Часовникът на Грейт Корт отмери половин час. Динг-донг, динг-донг, и последният звън се стопи в стаята.

Логан се прокашля.

— Хокинс ми каза също така как полицията е открила Ерик.

— Господин Логан… не знам какво да кажа.

— Няма нужда да казваш нищо, Редфърн. Дойдох тук да ти благодаря.

— Да ми благодарите?

— Да. За това, че ми даде покой. Убиецът на Шарлот се намери. Не знаеш колко много значи това за мен.

— Но не връща Шарлот?…

Логан избягна думите му.

— Постъпил си много смело, Ред. Затова съм ти особено благодарен. Да предадеш собствения си брат в… Не мисля, че са много хората, които биха имали куража да го направят.

Да направят какво? Да нарушат обещанието си? Да предадат собствената си кръв?

— Всъщност нямах голям избор. Просто направих това, което всеки би направил.

— Не, не си направил това, което всеки би направил. Направил си това, което почти никой не би направил. На твое място, ако беше мой брат… не знам дали бих могъл да направя същото.

Ред заби поглед в пода.

— Благодаря — смънка той, объркан от неочакваната похвала.

Усети напиращите сълзи в очите си. Можеше да понесе омразата на брат си, отчаянието на родителите си, но не и добрината на непознатия. Затисна с два пръста очите си с надеждата движението да мине за умора, а не вълнение.

Гласът на Логан прониза болката му.

— Не съм дошъл само да ти благодаря, Редфърн.

Вдигна поглед.

— Когато Шарлот беше убита, обявих награда за информация, която би спомогнала за залавянето на убиеца. Спомняш ли си?

— Спомням си — кимна Ред.

Знаеше какво следва. Не го казвай. Моля те, недей.

Не успя да изрече думите. Логан продължи, натрупвайки вина върху вината, без дори да го осъзнава.

— Ти намери убиеца, Редфърн. Наградата е твоя по право, ако я искаш.