Борис Старлинг
Месията (25)

25

Понеделник, 27 юли 1998

— Отнесъл му главата с един замах? Леле-леле. Добър удар, каубой.

Джез прелистваше снимките от убийството на Джеймс Бъкстън. Седеше със събрани колене, така че данните от аутопсията да не изпаднат на пода на колата. Топлият въздух отвън духаше на талази в лицето му, а Ред не мърдаше от скорост 140 км/ч. В платното за отсрещно движение към Лондон се тътреше шесткилометрова върволица.

В доклада на Любецки се казваше, че убиецът вероятно е използвал истински меч за обезглавяването на Джеймс. Срязването било много гладко и нямало следи от триене или порязвания — каквито би имало, ако главата не беше била отрязана с един удар.

Един точен замах — и главата вече я нямаше.

Джез гледаше напечатаните думи. Нямаше кой знае какво, за което не би могъл да се досети и сам. Езикът отрязан и лъжичката втъкната, преди да настъпи смъртта. Белези по коленете сочеха, че Джеймс е бил коленичил в момента на обезглавяването. Часът на смъртта беше определен някъде между два и четири часа сутринта. Без следа от влизане с взлом в апартамента. Нямаше и следи от сексуално насилие.

Пъхна снимките в папката и се обърна към Ред:

— Е, господин Меткалф, май тук следват поздравления. Тази сутрин си със сто лири по-богат, отколкото в петък.

— Предпочитам да не бях ги спечелил, ако искаш да знаеш.

— Значи няма да ги вземеш, така ли?

— Е сега, не съм казал такова нещо, нали? — усмихна се Ред. — Сто лири са си сто лири. А и е особено удоволствие да ги взема от вас, копелета. Но сериозно ти казвам, бих ги дал с огромно желание — а и отгоре — за грам чиста следа в този случай.

— И мислиш, че повторна среща с Алисън Бърд може да ни помогне?

— Не знам. Но си струва да се опита, особено след това, което ми каза братът на Джеймс.

— Кой Джеймс?

Ред му хвърли периферен поглед.

— Да си го начукам. Не се бях сетил. Говорех за Джеймс Бъкстън, но наистина можеше да е и за Джеймс Кънингам. И двамата имат братя, да. Та имах предвид Ник Бъкстън. Както и да е, опитах да се свържа със Стивън Кънингам. Отишъл е на почивка за две седмици.

— Смяташ, че има нещо общо с името Джеймс?

— Може и да има. Но тогава защо е убит Филип Родс?

— Може второто му име да е Джеймс. Спомняш ли си го?

— Не, не мога да се сетя от раз и досието му не е у мен. Ще питаме Алисън. — Ред кимна към големия син знак. — Това е нашата отбивка. — Даде ляв мигач и влезе в страничното платно.

— И какво ти каза все пак братът на Джеймс Бъкстън? — попита Джез.

— Каза, че Джеймс е опитал хомосексуални отношения в училище.

— Е, и?

— Ами може би Любецки греши, че не е на сексуална основа.

— Какво, само защото една от жертвите си е позволила малко пубертетски експерименти? Айде стига бе. И освен това с никоя от жертвите не е злоупотребено сексуално.

— Няма и нужда. Погледни от тази страна. Малката подробност с долните гащи малко ме озадачава. Да приемем, че нашият човек е гей или пък си мисли, че може и да е гей. И в двата случая е един вид женичка и е сексуално неспособен да им го начука. Свършва, докато гледа тези типове да се събличат пред него. Може би ги кара да свалят всичките си дрехи и да дефилират, преди да си обуят пак гащите. Може би им говори мръсотии. Харесва му да гледа, но не прави нищо друго. Не може да получи ерекция. Той е импотентен. Само ги гледа и после ги убива. Оттук и липсата на сексуално насилие.

— Звучи ми доста плоско.

— И на мен, но и без това нямаме кой знае колко добри версии, нали?

— Да речем, но как се вписват във всичко това езикът и лъжичката?

— Лъжичките наистина ме озадачават. Филип Родс и Джеймс Бъкстън пасват, защото и двамата са имали някакъв вид лични приходи. Но не и епископът. Той никога не е бил богат по които и да било стандарти. Така че или приемаме, че епископът е бил убит погрешно, или душим невярна следа. Колкото и да ми е неприятно, май е второто.

— Добре, ами езиците?

— Ако е нещо свързано със секс, тогава има причини колкото щеш. Ако ги кара да му духат или нещо подобно, няма да рискува с някаква следа от сперма или кожа.

— Но ти току-що каза, че според теб е импотентен.

— Правилно. И затова не отхвърлям идеята, че ги кара да му правят разни неща. И все пак отрязването на езика не би унищожило със сигурност следа, останала другаде в устата или стомаха. Значи засега го изключваме. Да погледнем другояче. Езикът участва в целувките. Езикът е знак за интимност. С проститутките не се целуваш, нали. Само си го вкарваш в тях и свършваш. Но ако Сребърния език си представя интимност с тия хора преди да ги убие, тогава за него може езикът да е символ на тази интимност. Което значи да си вземе техните езици, да си ги има и да си ги гледа. Ако пък е импотентен, езиците са спомен за преживяното. Така погледнато има смисъл.

— Ами епископът?

— Засега ми се струва, че е бил асексуален. Но обратните свещеници са на всяка крачка. Достатъчно би било Сребърния език да си е мислел, че Кънингам е гей.

Джез се замисли за Кънингам, дебел, разплут и отблъскващ в смъртта.

— Не виждам как даже и най-закоравял перверзник ще почувства влечение към него — каза той.

— Джез, говорим за тип, който реже езиците на още живите си жертви и им пъха лъжички в устата. А не за номиниран за Нобеловата награда за мир.

— Но защо сменя вида на убийствата, а оставя другите подробности непроменени? Защо обесва един, пребива друг и обезглавява трети? Защо? Няма смисъл.

— Знам. Знам, че няма смисъл. Но все пак си мисля, че хомосексуалният момент не е за подценяване.

— Не съм убеден. Но в едно си прав.

— В кое?

— Нямаме по-добри версии.

Бяха успели да се измъкнат бързо от града. Обикновено трафикът на излизане от Лондон в сутрешния час пик беше слаб, с изключение на задръстванията от време на време при Хийтроу или пък кръстовището на М4 и М25. Бяха взели разстоянието от Скотланд Ярд до предградията на Рединг за 45 минути.

— Значи сега ще питаме Алисън Бърд дали покойният й годеник не е бил обратен? — попита Джез.

— Мда!

— Олеле. Тя направо ще се гръмне. Понеделнишки. Трябва да си направим телевизионно шоу. Започнете седмицата с Меткалф и Клифтън. Да развъртим парите на Ричард и Джуди. — Той извади визитката на Алисън от джоба си и прочете високо: — Софт Център. Софтуер компютърни продукти — изсумтя. — Софт Център. Колко ужасно звучи. — Избра номера на мобилния си телефон и записа указанията, които му дадоха от информация.

— Добре де, и аз не се чувствам герой, че ще й налетя с такъв въпрос — каза Ред, когато Джез затвори.

Замълчаха и се замислиха за това, което ги очакваше. Не само че щяха да разпалят въглени от миналото, което Алисън сигурно искаше да забрави и покрие, но също и бяха наясно, че офисът — който и да е офис — е най-лошото място за разпит. Пристигне ли полицията, не можеш да избегнеш многозначителните погледи и тайните сръгвания между колегите.

Ред искаше да говори с Алисън в дома й през уикенда, но съквартирантката й беше казала, че е заминала по работа за двата дни и в понеделник сутрин щяла да отиде в службата направо от Хийтроу. Не, не знаеше с кой полет пристига Алисън. Не, не знаеше също къде точно е Алисън. Някъде из скандинавските страни, предполага, но в никакъв случай не е сигурна. А наистина ли полицията се обажда?

Искаха и Кейт да дойде с тях, ако в разговора с Алисън потрябваха кадифени ръкавици, но Кейт беше на медицински преглед. Женски работи, беше им казала, и те не я разпитваха за повече подробности. Щеше да е на работа следобед, но тъй като времето беше от значение, не я изчакаха. Дънкан доброволно остана да се оправя с обажданията в Скотланд Ярд.

Софт Център Хаус беше синьо стъклено здание насред бизнеспарк с бляскави фонтани и лъскави коли, паркирани прилежно на определените места. Ред и Джез взеха саката си от задната седалка на воксхола и излязоха в пека. Още един ден стопяваща жега, която сякаш изцеждаше енергията им и пържеше мозъците им.

Фоайето беше с климатик и приятно хладно. Ред съобщи имената им на портиерката, но не каза, че са от полицията. Искаше да го спести на Алисън, доколкото беше възможно. Да кажеш на портиерката означаваше да го обявиш по националното радио.

— Мис Бърд очаква ли ви?

— Не, не ни очаква.

Портиерката отвори уста да каже нещо, но Ред я отряза:

— Просто ме свържете, моля.

Тя удари четири цифри и попита:

— Алисън? Лорейн от долу се обажда. Господин Меткалф е тук и иска да те види. — Объркана от отговора, тя попита Ред: — Мога ли да попитам в каква връзка?

Ред се наведе над преградата на бюрото и грабна слушалката.

— Алисън? Редфърн Меткалф съм. Срещнахме се в… при неприятно стечение на обстоятелствата преди няколко месеца. Нямаше да съм тук, ако не беше важно… да, да, точно така… Много ви благодаря. — Върна слушалката на Лорейн. — Вече слиза.

Джез се усмихна на тази непринудена смяна на ролите. Лорейн изглеждаше още по-объркана.

Ред и Джез седнаха на канапето във фоайето. Ред прелисти брой на „Дейли Телеграф“, а Джез изпъна крака и започна да ги масажира под коленете.

Ред вдигна поглед.

— Ти спираш ли от време на време?

— Кое?

— Да се упражняваш. Да усъвършенстваш съвършеното си тяло.

Джез се усмихна и потупа Ред по корема.

— О, скъпи господин Меткалф, много гушкаво тумбаче.

— Като млад бях страхотен атлет.

— Като млад? Та ти си само няколко години по-голям от мен, приятел. Не ми ги пробутвай тия работи с младостта.

Алисън се появи на стълбите. Ред моментално скочи и стисна здраво ръката й.

— Алисън. Радвам се да ви видя отново. Това е моят колега Джереми Клифтън.

Не каза инспектор, не и докато Лорейн можеше да ги чуе.

— Какво се е случило? — попита Алисън. — Да не би да сте открили убиеца на Филип?

Лорейн наостри уши. Ред й хвърли кос поглед.

— Дали можем да поговорим на някое по-закътано местенце? — попита Джез.

Алисън се пресегна над бюрото и погледна в една тетрадка.

— Синята стая е свободна. Лорейн, би ли ме записала за там за?…

— Половин час — уточни Ред.

— Разбира се — отговори Лорейн.

Оставиха я да се измъчва от любопитство.

Синята стая се оказа заседателната зала на борда на компанията с цвят на светъл тюркоаз. Седнаха на три стола в единия край, Алисън на председателското място, а двамата мъже от двете й страни.

— Открихте ли убиеца? — попита тя отново.

— Все още не, но…

— Тогава с какво мога да ви бъда полезна?

Ред подхвана деликатно:

— Имаме нова информация.

— Която?…

Джез внезапно и грубо взе думата:

— Филип имал ли е някакви хомосексуални наклонности?

Ред пусна крива усмивка. Той мило се опитва да предразположи Алисън, а Джез се включва с гръм и трясък. Погледна го остро, но Джез вдигна ръка да го остави да действа както намери за добре.

Алисън зяпна.

— Дали е какво?

— Имал хомосексуални наклонности.

— Това не е ваша работа.

За нея най-лесно е да отрече веднага. Ред и Джез се спогледаха.

— С всичкото ми дължимо уважение — каза Джез, — това е наша работа.

— Сексуалните предпочитания на Филип си бяха негова работа.

— Но и ваша също, бих казал. С Филип пасвахте ли си в леглото?

— Също не ви влиза в работата.

Ред се почувства виновен, че се отнасят към Алисън като към заподозряна, но това беше единственият начин да измъкнат някаква информация от нея. Каквито и тайни да криеше за Филип, тя не би искала да ги каже. Така че или Джез ще избие отговорите с тази тактика, или ще осигури на Ред образа на добрия полицай, така че тя да сподели с него.

— Алисън, моля ви. — Умиротворителят Ред. — Инспектор Клифтън ви задава тези лични въпроси, защото имаме причина да вярваме, че убийството на Филип може да е по сексуални подбуди.

— Чудесно си пасвахме в леглото.

— Колко често го правехте? — пак Джез.

— Достатъчно често.

— Колко често е достатъчно често?

— Може би повече, отколкото ви се случва на вас, господин инспекторе.

— Филип искал ли е от вас да правите нещо необичайно?

— Какво ще рече необичайно?

— Опитвал ли е содомия например?

Тя пламна и прехапа долната си устна.

Ясно. Вече знаеха.

Джез беше на път да каже още нещо, но Ред го спря с поглед. Вече беше прекалил и тактиката му се оказа успешна.

Алисън се обърна към Ред. Ще каже на него, не на Джез.

— Добре, Филип беше бисексуален. Играл си е доста като млад. Мъже и жени, нормални и обратни. Беше правил всичко, за което можете да се сетите. Когато започнахме да излизаме, искаше да ме връзва, да го прави отзад и разни подобни работи. Казах му, че не съм по тези работи.

— И тогава?

— Щом разбра, че наистина не съм, спря. Каза, че ме обича и че ще направи всичко за мен. Каза, че животът му е бил мрачен преди да ме срещне. Каза, че съм го накарала да осъзнае, че мъжът е създаден да спи с жена, не с мъж. Беше намерил някакъв библейски цитат.

— Библейски? Забил е в религията?

— Не. Мисля, че просто обичаше да цитира.

— Изневерявал ли ви е някога?

Сянка на болка се стрелна през лицето й.

— Да.

— Колко често?

— Само веднъж. За един път знам всъщност.

— Като казвате веднъж, имате предвид един път или едно лице?

— Едно лице.

— Било е за една нощ или дълга връзка?

— Връзка.

— И колко продължи тя?

Този път гласът и не трепна.

— Година и половина.

— Името й?

— Не беше жена. Мъж. Някакъв на име Кевън Латимър.

— Кой е този Кевън Латимър?

— Един от приятелите на Филип. Изживява се малко като плейбой. А си е просто лайно.

— С какво се занимава?

— Господ знае. Твърди, че е бизнесмен. Бил е в затвора, това го знам със сигурност.

— А къде живее?

— Някъде към Падингтън. Не знам точния адрес. Сигурно го имате в архивите.

Ред се замисли за момент.

— Защо е приключила връзката им? Защото сте разбрали?

Алисън поклати глава.

— Не знаех нищо, докато Филип не ми каза. Просто ми каза, че всичко е свършило.

— Каза ли ви защо са скъсали?

— Да, понеже сексът вече не вървял. Кевън не можел.

Сексуално несъответствие. Импотентен. Ред и Джез пак се спогледаха.

Алисън се мъчеше да не заплаче, точно както и през май след смъртта на Филип, но сега нямаше полицайка да й носи чай и да я подкрепя.

Ред се приведе към нея.

— Алисън, нямате представа колко е важно това за нас. Благодаря ви, че бяхте така отзивчива.

Тя кимна мълчаливо.

Ред търсеше думи. Поне малко да я утеши.

— Сигурно ви е много трудно.

Алисън преглътна.

— Преодолях го. Това, което най-трудно приех, беше лъжата. Каза ми, че вече не си падал по мъже, и ето че е чукал някакъв зад гърба ми. Дори не знам дали е по-добре или по-зле, че не беше друга жена. Мислех си… поне не може да сравнява. — Несигурността й увисна гола във въздуха. — Направих всичко възможно да забравя. И тогава… и тогава Филип оплеска всичко.

— Как?

— Искаше Кевън да дойде на сватбата.

Нещо дребно около сватбата, беше казала тя първия път. Искаше да покани човек, който не исках да идва.

Не е било бивша приятелка, както бе предположил Ред. Бивш приятел. Нищо чудно, че е побесняла.

И все пак на следващата сутрин се беше върнала, за да каже на Филип, че Кевън може да дойде. Беше се пречупила за нещо, за което доста хора не биха отстъпили. Или лесно прощава, или е много безхарактерна. Ред не можеше да прецени кое точно. Но и в двата случая не заслужаваше това, което й се беше случило.

Ред и Джез станаха да си ходят. Тя стисна ръката на Ред и се почеса леко по носа, за да избегне ръката на Джез.

— Можете ли да се оправите сами на излизане?

— Да, благодаря.

Джез натисна копчето на асансьора и изведнъж се сети нещо.

— Алисън?

Тя вече бързаше по коридора. Спря и се обърна. Враждебност към него проблясваше в очите й.

— Да?

Асансьорът се отвори.

— Как е второто име на Филип?

— Второто му име? Джон. Защо?

— Просто питам — каза Джез и се благодари, че вратата на асансьора се затвори пред него и лъжата му.