Борис Старлинг
Месията (23)

23

— Какво стана с Каролайн? — попита Ник.

— Доведохме участъковия лекар да й бие нещо успокоително — каза Ред, — видяхте в каква истерия беше изпаднала.

— Рупърт?

— В шок е. Оставих един полицай при него.

— Той припадна, като го видя, знаете ли.

— Да, знам.

Ник погледна през прозореца към Ъпър Ричмънд Роуд, където движението беше задръстено и отработените газове скриваха отсрещната тухлена стена на полицията в Пътни.

Ако човек не знаеше, никога не би казал, че Ник и Джеймс са братя. Изобщо не си приличаха. Джеймс имаше силно издадена долна челюст и гърбав нос, а брадичката на Ник сякаш се губеше в гушата му. Братя, а толкова различни. Ник и Джеймс. Ред и Ерик. Отпъди тази мисъл. Свали капачката на химикалката си.

— Готов ли сте?

Ник обърна глава към Ред и кимна.

— Кога за последен път видяхте Джеймс?

— Преди две-три седмици, мисля. Когато си беше последно в Лондон.

— И трябваше да се срещнете с него днес в апартамента?

— Да, за обед. Бях по работа в Нюмаркет и точно се прибрах.

— По каква работа?

— Аз съм съветник по охраната — правим антитерористични проверки на няколко офиса там.

— А кога се е прибрал Джеймс?

— Ами снощи.

— Знаете ли в колко часа?

— Да, обадих се на мобифона му към десет и половина и той беше в бирарията. Значи по някое време след това.

— В коя бирария?

— Каза „Звездата и Жартиерата“. Една от тия по реката.

— Знам я. С кого е бил?

— С едни приятели. Имам им координатите, ако ги искате.

— Благодаря.

Ник извади тефтерче от джоба си и отвори на имена и телефони. Посочи два. Ред ги записа.

— Знаете ли дали са отишли някъде след това?

— Нямам представа. Поне не до късно.

— Значи не в нощен клуб?

— Не, Джеймс не обичаше нощните клубове. Единственото място, където може да са отишли, е някой индийски ресторант.

— И после са се разделили?

— Да.

Ред пресмяташе на глас:

— Значи… Кръчмата затваря в единайсет, двайсет минути за допиване, после час или нещо подобно в индийския, няколко минути пеша до вкъщи… Би трябвало да се е прибрал докъм един и нещо. — Полузаключение, полувъпрос.

— Предполагам.

— Добре, това мога да разбера от хората, с които е бил… Ник, следващите въпроси, които ще ти задам, сигурно ще ти се видят малко странни. Моля те, вярвай, важни са и може да бъдат решаващи за залавянето на този, който е убил брат ти.

— Разбира се.

— Кой живееше в апартамента?

— Джеймс и аз.

— Кой го притежава?

— Двамата заедно.

— Делили сте си вноските за изплащането?

— Не, направо го купихме.

— Как?

— С пари от сумата под попечителство.

— Родителите ви богати ли са?

— Зависи на какво казвате „богати“.

Не беше проява на враждебност от страна на Ник, той просто искаше уточнение, Ред го усети.

— Добре, в прост ежедневен смисъл би ли казал, че родителите ви са богати?

— Мисля, че да.

— Какво работи баща ти?

— Банкер е.

— Преуспял ли е?

— Партньор е в една голяма фирма в Ситито. Доста преуспяващ, струва ми се.

— Милионер ли е?

— Ами… някой хубав ден, ако дяловете му се повишат, нищо чудно.

— Ммм-хмм…

Сребърната лъжичка. Сребърната лъжичка пасваше и тук, както при Филип. Но не и при Джеймс Кънингам.

Ред сплете пръсти. Върна се мислено към видяното в дома на Бъкстън.

Тялото на Джеймс по долни гащи.

Главата на Джеймс, отсечена.

Снимките на стената, младост, приятелство и надежда.

Имаше нещо в тези снимки.

Снимки в колажи, остъклени и с рамки. Типичните колажи, които се правят за себе си и за приятелите.

Нещо в снимките.

Вече почти го беше хванал. Изчака образа да изникне сам, както в къщата на Джеймс Кънингам, защото можеше да му се изплъзне, ако го насили.

Лицата на снимките.

Това е.

На снимките бяха почти само мъже. На стената имаше стотина снимки и само тук-там се мяркаха жени.

Ред се втренчи в Ник. Искаше да види как ще реагира на предстоящия въпрос.

— Ник?

— Да?

— Джеймс беше ли хомосексуалист?

— Не. Не, разбира се, че не.

— Хич?

— Как „хич“? Или си, или не си.

Или си бисексуален и увеличаваш шансовете да се изкефиш в събота вечер.

— Дали някога е имал хомосексуално преживяване?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да. — Почти вик. Определено лъжа.

— Ник, лъжеш. Знам, че лъжеш.

— Не лъжа.

— Лъжеш, и знаеш ли как разбрах? Защото не си ми задал най-явния въпрос.

— Който е?

— Защо? Защо смятате, че Джеймс е хомосексуалист? Ако няма причина да мислиш, че е бил, тогава първото нещо, което ще поискаш да знаеш, е какво ме е довело до това заблуждение.

— Казвам ви. Брат ми си беше нормален.

— Тогава защо всички снимки в стаята му са на мъже?

— Не знам. Имаше много приятели.

— А приятелки?

— Имате предвид приятелки или гаджета?

— И двете.

Ник преглътна. Очите му умоляваха Ред да не продължава с тези въпроси.

Не е чак такова табу, помисли си Ред. Не е като да си мисля, че брат ти е бил педофил или канибал, или не знам какво си.

— Ник… трябва да знам. Не го предаваш. Ако ще залавяме извършителя, ще трябва да ми кажеш всичко, което знаеш, независимо дали го мислиш за важно или не. Има много неща, които не знаеш за цялата тази история, и много неща, които не мога да ти кажа. Но моля те, имай ми доверие.

Ник сведе очи, после го погледна и вдигна ръце — добре, предавам се.

— Да. Не му вървеше с момичетата. Имам предвид, завърташе по някоя история от време на време, но никоя не продължи дълго. Най-дългата му връзка беше към месец и половина, мисля. Не се чувстваше много добре с момичетата. А, иначе се включваше в закачките на бирените компании — нали се сещате, простотии от типа на „дай да ти видим циците“, фукни около похожденията и разни подобни — но не му беше присърце. Не беше такъв.

— А беше ли хомосексуалист?

Отговорът на Ник беше предшестван от въртеливи движения и усуквания.

— Не забравяйте, Джеймс беше в армията. Само това е искал винаги, да бъде войник. Никога не е мечтал за друго. Нито състезател, нито играч на крикет, нищо от този род. Само гвардеец. От десетгодишната си възраст, мисля. И толкова много искаше — толкова много — че се мъчеше да отхвърли всички съмнения дълбоко в себе си.

— Съмнения за какво? Сексуалността си ли?

— Да. Той… хм… е „опитвал“ в училище. — Пръстите му изписаха кавички във въздуха около „опитвал“. — Надали е било много сериозно. Предполагам, че половината от връстниците му също са били готови да се пробват. Но Джеймс се боеше, че може да се разчуе и в армията да научат.

— С колко души е опитвал?

— О, само с един.

— Кой е той?

— Кой той?

— Човекът, с когото Джеймс е опитвал.

— Един Джъстин Рицо.

— И къде е сега Джъстин Рицо?

— Мъртъв е. Загина в автомобилна катастрофа в последната им година в гимназията.

— О. — Ред извади цигара от пакета „Марлборо“ в джоба си и я запали. През дима погледна остро към Ник. — И чак толкова страшно ли щеше да бъде, ако някой беше разбрал за Джеймс и Джъстин?

— Разбира се. Щяха да го изхвърлят от армията, нали така! Армията не се е претрепала да приема гейове, нали? Лошо е за морала и прочее. Дори да не го изхвърлеха, щяха да направят живота му ад. Джеймс беше адски добър гвардеец. Не му трябваше да си обърква живота с нещо, дето се е случило отдавна.

— Колко души го знаят?

— Само аз.

— Ти си единственият, на когото някога го е казвал?

— Да.

— А родителите ви?

— По дяволите, не. Татко щеше да подскочи до тавана. Не, аз съм единственият, комуто Джеймс го е казвал. Така че моля ви, не го споменавайте на никого.

— Ник, няма начин да ти обещая такова нещо. Може да се окаже от решаваща важност.

— Но…

Ред вдигна ръка:

— Само ще ти обещая никой да не разбере, че го знам от теб. Ще го обсъдя като мое подозрение. Вече имаме достатъчно информация да стигнем до подобна хипотеза сами.

Ник широко отвори очи, сякаш смътно се домогваше до нещо.

— Смятате, че тоя, дето го е направил… Смятате, че е нещо педерастко?

— Не знам. Но не знам и дали не е.