Борис Старлинг
Месията (2)

2

Движението беше задръстено чак до Фулам Бродуей, та и оттатък. Колите пълзяха с по сантиметър напред, червените стоповете блещукаха в гневно отчаяние и колоната се извиваше по пътя като лъскава серпантина от последователно падащи блестящи плочки домино.

Ред изпсува. Пеша щеше да стигне много по-бързо.

Грабна със замах мобилния си телефон и набра пресслужбата на Скотланд Ярд. Повечето му колеги прехвърляха работата с медиите на някой друг, но Ред обичаше да я направлява лично. Ако се налагаше нещо да бъде отразено в печата — а това беше почти задължително при по-особени смъртни случаи — той искаше да контролира кой какво казва, кога и как го казва. Ако се направляват правилно, медиите могат да окажат решаваща помощ за залавянето на убиец. Но ако ги изпуснеш, случва се да пратят престъпника завинаги вдън земя. Колкото и да има право обществеността да знае, тя включва и самия виновник — убиеца. Излишно много информация може да му даде знак докъде е стигнала полицията в разследването и да го ориентира как да си покрие следите.

Ред си погледна часовника. Едва осем и половина. Повечето от хората в пресслужбата още не са пристигнали на работа.

Телефонът звънна десетина пъти, преди да се обади задъхан женски глас.

— Пресслужба — каза гласът на един дъх.

— Тук е Ред Меткалф. С кого говоря?

— Хлое Корто.

Той не можа да свърже името с лице. Може би беше блондинката, която беше забелязал няколко пъти през последните месеци. Знаеше, че бяха взели нов човек. Това обясняваше и ранното й присъствие — да направи добро впечатление. Нямаше да трае дълго.

— Имаш ли химикалка под ръка, Хлое?

— Да.

— Добре. Убийство във Фулам. Мъж на име Филип Родс. Снабдител. На Радипол Роуд. Ако някой се обади, казвай, че случаят се разследва и че подозираме взломна кражба. Обикновен домашен обир, но играта е загрубяла. Омаловажавай и не влагай чувства. Ще ти кажа повече, като дойда в Скотланд Ярд.

— Как е убит?

Ред се замисли за миг.

— Увъртай. Кажи им, че аутопсията се прави в момента и чак след нея ще бъдем сигурни. По-късно пак ще се чуем.

Разговорът приключи.

Дигиталните данни на таблото съобщаваха, че външната температура вече е 19°С. Според синоптиците щеше да се покачи до над 25° в следобедните часове. Лятната топла вълна беше приятна и беше дошла рано тази година. Идеално, ако си играеш на летяща чиния в парка по цял ден. Но не чак дотам, ако си леко пълничък главен инспектор в разследване на обезезичени трупове.

Ред измина петстотинте метра до Фуламското полицейско управление за петнайсет минути. Зави наляво по Хекфийлд Плейс, избягвайки камион с двойно ремарке, който излизаше от паркинга на Сейфуей на края на улицата, и спря на двойна жълта линия. Опря полицейския си знак на предното стъкло и попита на информацията за Алисън Бърд.

— Тази, дето са видели сметката на гаджето й току-що ли? — За дежурния сержант това сякаш беше най-вълнуващото събитие през годината. — Тя е в 13А. Май вече около час. Направо се е сбъркала. — Вдигна преградата за Ред да влезе. — Нагоре по стълбите, през летящите врати, втората врата вляво. Там ще се чуе плач и скърцане със зъби.

Ред намери 13А без проблем и почука внимателно на вратата. Отвътре се чуха стъпки и полицейската служителка, спомената от Андрюс, се появи. Ред видя гърба на Алисън зад нея.

— Аз съм Ред Меткалф.

— Полицай Лиза Шоу.

— Как е тя?

— Окей. Поне е в час. Искате ли да говорите с нея?

— Ако е готова. Какво успяхте да разберете от нея засега?

— Почти нищо. Главно я успокоявах. Мисля, че вече е готова да отговаря на въпроси. Може би колкото по-скоро преодолее ужаса, толкова по-добре. — Шоу отвори вратата широко. — Заповядайте, влезте.

Ред влезе вътре и мина покрай жената, която вдигна глава към него.

— Алисън Бърд? Аз съм главен инспектор Меткалф. Моите съболезнования за Филип.

Алисън кимна мълчаливо. Очите й бяха зачервени от плач.

Ред седна срещу нея, хвърли й бърз оценяващ поглед. Късо подстригана. Изрусена с перхидрол: прораснали тъмни корени. Носът леко големичък за това лице. Хубава уста. Без грим — и толкова по-добре. Изплаканите сълзи щяха да размият и най-качествения грим.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса. Усещате ли се в състояние да ми отговорите?

Алисън кимна отново.

— Бихте ли желали чай или кафе, преди да започнем?

— Чай, ако обичате. — Гласът й беше дрезгав от плача.

Шоу, права до тях, каза:

— Аз ще донеса. — Погледна към Ред. — И за вас ли?

— За мене кафе, моля. Мляко и една лъжичка захар. — За миг се сети за драгоценната първа чаша кафе за деня, която остави недопита, когато сутринта му се обадиха от Фулам.

Сутринта. Преди няма час и половина, ако бъдем точни. А сякаш бяха вече години.

Вратата прещракна с излизането на Шоу.

— С какво се занимавате, Алисън? — Като че ли захващаше незначителен разговор на някакъв коктейл.

— Работя за софтуерна компания. В Рединг. Ще закъснея. — Сякаш току-що се беше сетила. И вероятно си е така, помисли си Ред.

— Сигурен съм, че шефовете ви ще проявят разбиране.

— Имам важна среща в девет и петнайсет. Няма да стигна навреме.

Годеникът ти е жестоко убит, а ти се безпокоиш, че си закъсняла за работа. Нищо чудно. От шока.

— Алисън, само искам да ви попитам две-три неща. Ще ни отнеме няколко минути, става ли?

— Разбира се.

— Откога познавате Филип?

„Познавахте“, а не „познавате“. По дяволите. Алисън не усети.

— От пет години.

— И от колко време бяхте сгодени?

— Той ми предложи преди шест седмици. На петнайсети март. Мартенските иди. Все се шегуваме с това.

Сега тя сбърка времето, но пак не усети.

— Бяхте ли определили дата за сватбата?

— Да, седемнайсети октомври.

— Бихте ли ми разказали при какви обстоятелства го открихте тази сутрин?

— Отидох рано. Снощи се бяхме скарали. Нещо дребно около сватбата. Той искаше да покани едно лице, аз бях против.

Бивша приятелка, помисли си Ред, и на бас, че не е било незначително. Той я подкани с ръце да продължи.

— И се прибрах вкъщи…

— Вкъщи? Значи не живеехте заедно?

— Не. Родителите ми са католици. Не одобряват такива работи.

— И къде е това ваше вкъщи?

— Уест Кенсингтън. Касълтаун Роуд. Не е далеч от тук.

— Да, знам къде е. И по кое време се прибрахте?

— Около десет и половина — единайсет, мисля.

— И после?

— Легнах си, но не можах да заспя. Бях толкова ядосана на Филип. И все пак явно съм се унесла, защото си спомням как се събудих към четири сутринта с внезапната мисъл да отида и да кажа на Филип, че не съм била права и че може да покани К… тази личност, ако наистина иска. Е, сватбата си е и негова все пак. Така че отидох в най-рано възможното удобно време. Не исках да го будя по нощите и да се впуснем в нов скандал. Купих неща за закуска по пътя от денонощната бакалия срещу болницата.

„Пазарската чанта на стълбите“, помисли си Ред.

— И отидох.

— Имате ли собствен ключ?

— Да, разбира се.

— И отключихте вратата?

— Да. — Учудено.

— Значи бравата не е била разбита?

— Ааа — разбра накъде бие. — Не.

— Някой друг има ли ключ?

— Не.

— Никой? Роднини? Приятели? Посредници? Чистачки?

— Не. Филип имаше чистачка, но я уволни миналата седмица. Търсеше нова.

— Прибра ли си ключа, когато я уволни?

— Да.

— Възможно ли е да си е направила дубликат?

— Не, той е от тези, на които се прави дубликат само с пълномощно.

— Добре. И?

— Така че влязох и тръгнах към стълбите нагоре, и тогава видях как му висят краката, и…

Вратата зад Ред се отвори и Шоу се върна с три пластмасови чашки. Сложи ги на масата.

Алисън си избърса очите, като използва паузата да се поуспокои. Ред се обърна към Шоу:

— Бихте ли уредили полицейска кола да върне Алисън у тях след около пет минути? И да се обадите в службата й да ги уведомите, че днес няма да отиде?

— Разбира се. — Излезе пак и затвори вратата след себе си.

— Тя беше много мила — каза Алисън. — Дали ще може да остане с мен тази сутрин?

— Сигурен съм, че ще може — усмихна се Ред. — Имам само още няколко въпроса. Да се върнем към момента, в който сте намерили тялото на Филип… какво си помислихте в първия момент?

— Помислих, че се е обесил. Помислих си, че се е самоубил заради нашата караница.

— Мислите ли, че е вероятно?

— Кое?

— Имам предвид, Филип беше ли такъв човек, дето… — търсеше подходящия израз — който би реагирал по такъв… хм… краен начин?

Алисън потръпна.

— Не, съвсем не. Искам да кажа, беше стабилен човек. Не че все беше щастлив или в приповдигнато настроение, но пък и не беше склонен към депресии. Нищо подобно.

— Но все пак първата ви реакция е била, че се е самоубил.

— Да, но аз бях… чувствах се виновна за караницата. Смятах, че грешката е моя.

— Значи, ако бяхте отишли да го видите по време, когато не сте се карали, и го намерехте мъртъв, нямаше да си помислите, че сам е сложил край на живота си?

— Не. В смисъл… Не, определено не. Но това е първото нещо, за което се сещаш, ако видиш някой да виси обесен, нали? Че е самоубийство. Бесенето не е особено разпространен начин за убийство, нали?

— Така е.

— И после видях кръвта и какво са му направили, и… След това малко ми се губи.

— Помните ли как сте се обадили в полицията?

— Да, това си спомням, защото гледах пазарската чанта, докато им се обаждах. Трябва да съм я изпуснала на стълбите, когато видях Филип, и я забелязах, докато обяснявах на полицията къде да дойде. Само си мислех… Мислех си, ако бях там, ако не се бях прибирала, тогава може би щяхме да успеем да го предотвратим, ако бяхме заедно.

Ред се приведе към нея.

— Алисън, ако бяхте останали там миналата нощ, единственото, което можеше да ви се случи, щеше да е и вие сега да легнете в моргата с него. Съжалявам, че съм толкова директен, но така стоят нещата. Караницата само ви е спасила живота.

Тя го гледаше безизразно.

— Само още един въпрос, и приключваме. Сещате ли се за някой, който може да е искал да убие Филип?

— Не. — Незабавен отговор. — Той беше чудесен човек, добър човек. Нямаше врагове. Не, не мога да се сетя за никой, който да би искал да го убие.

Ред се изправи.

— Алисън, бяхте чудесна. Благодаря ви за съдействието. Може да ни се наложи да се обърнем към вас отново. В такъв случай ще ви се обадим предварително, за да уточним удобно време. А вие ако се нуждаете от нещо или ако си спомните нещо, което смятате за важно, можете спокойно да ми звъннете — подаде й визитната си картичка и посочи телефонните номера: — Това е номерът в Скотланд Ярд, а това е на мобифона ми.

Изпрати я до вратата и я предаде на Шоу, която тъкмо идваше. Ред и Алисън си стиснаха ръцете и той й пожела късмет.

Горкото момиче. Не е много забавно да видиш годеника си така обезобразен. Бог знае как ще се чувства след няколко часа, когато я връхлети истинският ужас на случилото се.

Навън пред полицията мобифонът му изпиука. Той бръкна в джоба на сакото и дръпна по-силно, защото се беше закачил в подплатата.

— Меткалф.

— Инспектор Робърт Никсън, Уондзуърт. Имаме тяло, което бихме искали да видите.

Ред въздъхна:

— Защо аз? Защо точно аз, защо точно днес?

— Жертвата е зверски пребита, първо. А има и някои неща, които ни смущават.

— Като например?

— Трудно е да се определи, но мисля, че му е отрязан езикът.

Ред се вцепени. Издиша бавно и овладя гласа си, преди да отговори.

— Сигурен ли сте?

— Съвсем сигурен. Не сме се приближавали кой знае колко, но устата му е отворена, има много кръв и не виждаме езика.

— Какво друго?

— Моля?

— Казахте, че някои неща ви смущавали. Езикът липсва, какво е второто?

— В устата му има лъжичка.

Ред притисна с брадичка мобифона и извади бележника от джоба си.

— Дайте ми адреса.

— Уондъл Роуд, до Тринити Роуд. Къщата на епископа.

— Чия къща?

— На епископа на Уондзуърт. Той е убитият.

Ред изтърча към колата си.