Борис Старлинг
Месията (18)

18

Събота, 2 май 1998

Сутрешните вестници бяха разпръснати по голямата маса в новоприсвоената стая и във всеки имаше по нещо за убийството на Кънингам. „Сън“, „Индипендънт“ и „Дейли Мейл“ бяха пуснали репортажите на първа страница, а „Таймс“ и „Дейли Телеграф“ бяха публикували и некролози освен статиите на страницата с новините.

Повечето от статиите гласяха едно и също: цитати от Дънкан, съболезнователни думи от архиепископа на Кентърбъри, главата на англиканската църква, и коментари на съседи. Всички бяха приели безпрекословно тезата за обир, а Филип Родс изобщо не се споменаваше. Убийството на епископ е новина, убийството на доставчик — нищо.

Понеже беше събота, всички се явиха в цивилно облекло, а тъй като Джез си беше Джез, той го беше докарал до крайност с велосипедистките гащи и юнашка фланелка.

— Уууу — каза Кейт. — Не бих отказала на такова парче.

Джез й прати въздушна целувка.

— Не посягай към нещо, което не можеш да си позволиш, скъпа — каза той. — А и не можеш да ме хванеш. Прекалено съм бърз за тебе.

— Вече тренираш, а? — попита Ред.

— О, да. Наградата чака само мен.

Дънкан го погледна:

— По-добре да идеш да се натаралянкаш и да изчукаш нещо, ако питаш мен!

— А за тебе ще е по-добре да не вониш на бъчва и вземи се скрий!

— Чукаш ли от време на време, Джез? Или си толкова самовлюбен, че чекиите ти са върховното удоволствие?

— Вие двамата, стига толкова — намеси се Ред.

Той знаеше какъв е проблемът. Дънкан беше вкиснат, че не може да бъде със Сам за уикенда и ядът му се подсилваше от тежките вълни на махмурлука. Така че трябваше да си го изкара на някого. И Джез — умен, млад, духовен син на желязната лейди — беше добра мишена.

Ред пренасочи разговора към работата, за да уталожи напрежението.

— Предлагам да резюмираме каквото знаем засега и после да обсъдим всички идеи, които имаме относно кой и защо. Някой иска ли да започне?

— Аз ще започна — каза Кейт. — С добрата новина или с лошата?

Ред се замисли за миг.

— С лошата.

— Нямаме нищо от самите местопрестъпления. Вчера с Джез обиколихме няколко пъти всичко, за да сме сигурни, че не сме пропуснали нищо, и ударихме на камък. Никой от съседите нито във Фулам, нито в Уондзуърт е видял или чул нещо, доколкото успяхме да проучим. Дори да са забелязали, никой не казва. Нали знаете, в големия град — всеки си гледа себе си. Другите не го интересуват.

— Някакви отпечатъци, веществени доказателства? Няма ли нищо?

— Не. Абсолютно.

— Тогава каква е добрата новина?

— Няколко са. Първо, свързахме се с фирмата производител на сребърните лъжички.

Ред вдигна вежда:

— Наистина съм впечатлен.

— Фирма в Шефийлд, естествено. „Ривелин Вали Металуъркс“. Говорих с управителя Малкълм Фримантл вчера късно следобед — посочи няколко цифри в бележника си. — Лъжичките са комплекти по дванайсет, солидно сребро висока проба. Вървят за около двеста и петдесет лири. По-евтини, посребрени, са няма и осемдесет лири. Тоест цените са нормални. Какво печели търговецът си е негова работа. Според Фримантл са се продали около шест хиляди комплекта от 1989-а насам.

— Защо от 1989-а?

— Тогава „Ривелин Вали Металуъркс“ са взели фабриката. Не пазят данни отпреди. Както и да е, Фримантл ще провери каквото може и ще ми се обади в понеделник сутрин.

— Имаш ли списък на фактурите за продажбите?

— Това е другото, което ми обеща за понеделник. Вероятно се продават из цялата страна.

— Щом са продали само шест хиляди комплекта, макар и за десет години, не са чак толкова местата за проверяване.

— Сигурно не са — кимна Кейт.

— И за цената от двеста и петдесет лири сигурно повечето са ги купували с кредитни карти или чекове, не в брой. Това прави купувачите още по-лесни за издирване. Както и да е… каква е другата добра новина?

— Тя също е свързана с лъжичките. Символичността на сребърната лъжичка беше толкова явна, че проверихме финансовото положение на жертвите. И познайте какво?

— Какво?

— Филип Родс е имал приличен капитал. Не можахме да се доберем до подробности за няколкото часа от вчера следобед до края на работното време, но имаме достатъчно за начало. — Тя преподреди листата пред себе си. — Ето. Подробности от разговора с бащата на Филип Родс в „Хекфийлд Плейс“ в пет и петнайсет вчера следобед. Дошъл е в Лондон, щом чул за смъртта на Филип. Семейството е старобогаташко. Родителите живеят в някакъв стар замък в Уорикшър. Филип има огромна сума пари, поставени под попечителство на фирма брокери от Ситито. Сумата възлиза над един милион лири.

— Мамка му. А си е живял съвсем нормално във Фулам, а?

— Явно засега не е можел да разполага с голяма част от кинтите до трийсет и петата си година. Останах с впечатлението, че Филип и баща му са имали някакво неразбирателство по този повод.

— Какво по-точно?

— Старецът Родс не каза много, но се подразбра, че е искал Филип да се върне и да управлява имота. Бил е на семейството от векове, а Филип бил единствено дете. Ако не го поемел, семейството го губи след смъртта на бащата.

— А Филип се е дърпал, така ли?

— Не точно така. Баща му все повтаря неща от рода на „да му потръгне в живота“ и „искаше да си стъпи сам на краката“, сякаш са смъртоносни болести.

— Но разногласието не е било достатъчно сериозно, че Филип да бъде лишен от наследство?

— По принцип не — сви рамене Кейт. — Така или иначе, парите няма къде да отидат. Освен за благотворителност. Никакви лепкави алчни роднини или нещо подобно. Проверих.

— Значи това е за Родс. А за Кънингам?

— С него се зае Джез.

Ред се обърна към него:

— Джез?

— Мда. Не можах да се добера до нищо съществено, но за разлика от Филип не изглежда да е бил особено заможен. Духовенството не е кой знае колко платено. Свързах се с управителя на банката му точно преди да си тръгне вчера следобед, обаче не ми каза нищо конкретно.

— Да не си е помислил, че го пързаляш?

— О, не. Той провери. Накарах го да ме потърси през централата на Скотланд Ярд.

— И какво ти съобщи?

— Не се впусна в подробности, но все пак се разбра, че нямало никакви „безбожни“ — негова дума, не моя — парични суми в сметката на Кънингам. Говорих също и с брата на Кънингам, горе-долу същото.

Ред сложи ръце на масата.

— Мислиш ли, че може да е бил погрешно набелязан?

— Кой знае? Всичко може. Цялата работа е загадка. Ако този тип има нещо против богатите, защо тогава не им съсипва покъщнината? Няма логика. И да задигне всичко възможно? Защо не посегне на истинските големи къщи в Мейфеър или Белгрейвия? Охраната там не е кой знае каква. А и двамата, които е претрепал, не са нищо особено, нали?

Никой не отговори.

Ред се изправи.

— Добре. Основите са положени. — Приближи се до бялата дъска. — Снощи отидох пак до двете къщи и пообмислих нещата. Най-явното засега е, че няма абсолютно никакви следи от влизане с взлом и на двете места. Следователно и Кънингам, и Родс сами са отворили вратата на своя убиец.

Под ярките бели светлини на временната им стая Ред разказа на тримата членове на екипа изводите си от разходката предната нощ — как Филип Родс не е знаел, че ще бъде обесен, и как Джеймс Кънингам се е опитал да избяга. Това, което не сподели, че е повърнал от ужаса да е сам с вечната нощ в домовете на мъртвите.

— Теориите ми по никакъв начин не са необорими — заключи Ред. — Но ще ги смятам за най-приемливи до момента, в който не открием нещо, което да им противоречи. Също съм абсолютно сигурен, че всички ясно си давате сметка що за човек имаме срещу себе си. — Ред извади маркер и нарисува човече на бялата дъска. — Давайте идеи.

— Бял — каза Джез.

— А? — не разбра Кейт.

— Бял е. Убиецът е бял мъж. Знаеш теорията — серийните убийци рядко прекрачват расовите граници. Какъвто цвят са жертвите, най-вероятно и убиецът е същият.

Ред кимна и записа „бял“ на дъската до човечето.

— Под петдесет — пак се обади Джез. — Надали някой по-възрастен има същата сила, с която е пребит епископът.

— Образован — включи се Дънкан. — Средностатистически работник няма да разнася сребърни лъжички.

— Да! — Ред записа всичко това. — Продължавайте. Кейт?

— Наясно с Лондон. Трябва да е проучил нещата, преди да направи вчерашния удар. Не е някой от къра. Живее в Лондон. Може би в центъра.

— Значи остава да пресеем осем милиона души — подхвърли Дънкан. — Страхотно.

— Може да има някакъв вид медицинска подготовка — каза Джез. — Според Любецки езиците са отрязани с вещина.

— Добре. — Ред записа „медик?“ до човечето и пак се обърна към тях: — Защо е отрязал езиците? И защо ги взима?

— Медицински експерименти? — предположи Кейт. — Ако има медицински познания, може би иска да се поупражнява.

— Ммм… Хмм. Това е вариант.

— Доста мафиотска работа, а? — подметна Дънкан. — Нали се сещате, срещу информатори и разни такива. Отрязват им езиците, защото са проговорили когато не трябва. Смятате ли, че някоя от жертвите може да е била замесена с подземния свят или нещо подобно?

— Тия двамата? — изсумтя Джез. — Айде моля ти се.

Дънкан го зяпна и Ред отново побърза да се включи:

— Не знаем със сигурност, Джез. Ще проучим като всичко останало.

— Окей. Съжалявам. Но като си говорим за информатори, снощи се сетих нещо смътно в тази насока. За какво са ни езиците?

— За говорене — каза Дънкан, — както току-що споменах.

— Друго?

— Ядене — каза Кейт, — или поне вкусване.

— Точно така. Ядене и говорене. Сега, Филип е бил доставчик, а Джеймс епископ. Филип е приготвял храна — ето го и яденето, а Джеймс е проповядвал — ето го и говоренето. И двамата са използвали езиците в работата си.

Ред се почеса по ухото.

— Интересна гледна точка. Но всеки използва езика в работата си.

— Обаче някои повече от други — настоя Джез.

Сарказмът на Дънкан проби през главоболието му:

— И тогава кой води класацията ти? Кондукторите? Джамджиите? Политиците? Певците? Актьорите или оня на ъгъла на Сейфуей, дето ти вика да си купиш „Ивнинг Стандард“? Няма що!

— Дънкан, въобще не ни помагаш — спря го Ред.

— О, хайде. Пипаме слепешком и ти го знаеш. Всички тези глупости за мотива са… ами пълни глупости. Няма да ни докарат доникъде.

— Тогава какво предлагаш?

Дънкан се облегна на стола си и огледа стаята.

— Да се молим.