Борис Старлинг
Месията (17)

17

Две полицейски коли безшумно проблясваха със сините лампи в нощта.

Движеха се заедно по Тринити стрийт, после се разделиха наляво и надясно като свръхзвукови изтребители. Едната стигна до Хюелския съд, а другата спря в началото на павирания път към Голямата порта.

Вратите се отвориха и от колите се чу тихо пращене на полицейски радиочестоти. Мъжете действаха по задача: отиваха да арестуват убиец.

Ред слезе от едната от кола. Полицаите, общо четирима, си сложиха каските. Ред им посочи пътя.

— Третият двор, последните стълби вляво. Стълбище J, стая 5. Не е заключено.

Те кимнаха и изчезнаха зад портала.

Ред седна на ниската стена, която опасва „Тринити“ на височина на коляното, и зарови глава в ръцете си. Сините светлини на полицейските коли се въртяха лениво в мъглата, задните фарове отблясваха в червено по паважа.

Цветове. Синьо за студа. Червено за срама, яда и предателството.

Вратата откъм Хюелския съд се отвори отново.

Ерик беше между полицаите, яката на старото му туидено палто беше усукана, очите забити в земята и устата му увиснала. Полицаите го държаха под мишниците и Ерик се олюляваше между тях, докато приближаваха към колите, досущ симпатичен пияница, дето го прибират в управлението, докато изтрезнее. Дребен хулиган, но не и убиец.

Един от полицаите натисна главата на Ерик надолу, докато той сядаше без съпротива на задната седалка на колата до портала. Полицаите седнаха от двете му страни отзад и един зад волана, четвъртия подкара другата кола към Парксайд.

Ерик не видя брат си, приседнал на десетина метра от него, защото изобщо не вдигна поглед.