Борис Старлинг
Месията (13)

13

Сюзан не си беше у дома, когато Ред се прибра. Доволен беше, че е сам вкъщи, и бързо отхвърли угризението от това си усещане. Имаше нужда от малко време, за да се отпусне. Всъщност му се искаше да заспи за година. Но нямаше как, по-късно тая вечер трябваше да направи най-омразното си нещо — да се разходи до местопрестъпленията съвсем сам. Затова се беше прибрал толкова рано, да си почине малко, преди да го завърти месомелачката.

Затвори входната врата и влезе в кухнята. Живееха на горните два етажа на триетажна сграда. Имаха кухня и дневна на долния етаж и спалня и баня горе.

Ред взе последната останала кутия „Хайнекен“ от хладилника и мина през двукрилната врата към дневната, където се стовари върху канапето. Тежестта му изхвърли дистанционното от възглавниците на пода. Прекалено уморен да се наведе и да го вдигне, втренчи поглед в черното лице на телевизора.

Две тела за една нощ. Бърза работа.

Ред запали цигара и сръбна от студения метален отвор, с надеждата че никотинът и алкохолът ще заредят изтощеното му тяло.

Не се получи.

Допи си бирата на пет-шест глътки. Стана и пак отиде в кухнята. Може би малко храна щеше да му възвърне силите. Намери някакви спагети в шкафа над мивката и зеленчуци в хладилника. Червени и жълти чушки, авокадо и краставица. Ще свършат работа.

Чу входната врата да се отваря. Сюзан?

Вратата на долния апартамент се тръшна. Не е Сюзан. Трябва да е Мехмет Шали, музикалният продуцент, който живееше под тях.

Напълни тенджерата с вода и я сложи да заври. С най-острия нож, който можа да намери, започна да кълца зеленчуците. Щеше да ги поръси с остатъка от френската подправка, да ги разбърка със спагетите и да се заблуждава, че най-общо е добре въпреки „Марлборо“-то и „Хайнекен“-а.

Все взимаше решение да влезе пак във форма, да последва примера на Джез. Като млад много спортуваше, но сега му беше отпуснал края и си намираше хиляди извинения, задето не може — и няма — да се опита да се стегне.

Градската каденца тихо огласяше кухнята. Изведнъж гръмна басов бумтеж от уредбата на Шали през пода и нагоре по краката му.

Да ти го начукам, си каза Ред. Точно днес му трябваше малко спокойствие.

С Шали водеха усилена борба за силата на музиката вече цяла година, през което време беше протестирал пред него и в общината поне десетина пъти. От полицията бяха идвали два пъти да мерят децибелите и не бяха направили нищо повече, освен да пратят на Шали няколко предупреждения.

Ред се опита да изглади нещата приятелски, без да намесва ранга си на висш полицай, но сега вече чашата преля. Пипалата на умората го приклещиха. Не искаше да се занимава с караници, но не искаше и часове наред басови бумтежи.

Слезе долу до вратата на Шали и натисна звънеца. Музиката продължи. Ред ръгна бутона отново и този път не спря, докато не чу раздразнителното „Добре! Добре!“ отвътре.

Шали отвори вратата. Облечен в светлозелена копринена риза и превзето наежен.

— Да?

— Намали музиката.

Няма „моля“, няма „би ли бил така любезен“. Заповед, а не молба.

Шали плъзна поглед от лицето към дясната му ръка и облещи очи. Ред още държеше ножа, който беше използвал, за да накълца зеленчуците. Острието беше изцапано с авокадо.

— С нож ли ме заплашваш, човече?

— Намали музиката.

Шали прокара ръка през гъстата къдрава черна коса, надвиснала над широкото му чело.

— Помоли ме любезно и ще си помисля.

— НАМАЛИ ШИБАНАТА МУЗИКА.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, човече? Пренапрегнат си. Имаш нужда от…

Изведнъж Ред се вкопчи в него, притисна го до стената, ножът изсвистя на милиметри от гърлото му. Шали се опули от изненада, кръв плисна по кашата авокадо и се разпръска в широка дъга в лицето на Ред и стената зад него, докато ножът летеше към зелената копринена риза и стомаха на Шали, забиваше се все по-надълбоко и по-надълбоко, басовият бумтеж огласяваше убийството, Шали крещеше с цяло гърло и топлата слуз на червата му обливаше шепата на Ред, докато го изкормяше през зейналата дупка в стомаха…

Шали беше залепнал за стената, прикован от ръката, впита в гърлото му. Ред погледна юмрука, рамото и навития ръкав на бяла риза.

Неговата бяла риза. Неговата ръка, стиснала Шали.

Помоли го още веднъж:

— Намали шибаната музика.

Онзи изви глава и изкрещя нещо към апартамента. Явно вътре имаше някой.

Музиката млъкна.

Тишина, с изключение на накъсаното дишане на Шали. Нямаше кръв по ножа и стената. Нямаше топли черва в шепата му.

Махна ръка от гърлото му. Шали си оправи яката и като влезе в апартамента, тръшна вратата, сякаш да си възвърне мъжкото достойнство. Ред се свлече до стената и се опита да овладее шока от случилото се.

Докато изкачи стълбите и се прибра, цял се тресеше. Водата кипеше, готова за спагетите. Той спря котлона. Не му беше до ядене.

Взе слушалките от масата и ги включи. Огромните наушници плътно обхванаха ушите му. Пусна компактдиска и легна на канапето.

Слушалките бяха като камери, които го изолираха от всичко освен звука.

Преливащото начало на увертюрата, бавно, плътно, излъхващо усещане за обреченост, екна в главата му. Ред затвори очи и позволи на музиката да го понесе. Знаеше цялата оратория и отзад напред. Знаеше всичко за нея — кога музиката се извисява и снишава, кога гласовете пеят и кога мълчат, кога са само духовите инструменти и кога навлизат струнните. Познаването й му носеше уют.

„Месията“ на Хендел. Единственият диск, който притежаваше.