Борис Старлинг
Месията (12)

12

Няколко минути преди един през нощта. Най-тихите часове на денонощието, когато дори който не спи, вече е полусънен.

Ред не виждаше никого. Вървеше надолу по Джизъс Лейн, покрай общежитията отдясно и любителския театър отляво, големите черни букви ADC изпъкваха върху бялата стена на сградата. Покрай гаражите Роувър, където пътят започва дълъг лек завой вдясно към колежа „Джизъс“, и най-накрая до Нюмаркет.

Вървеше сам, увит в хладния пашкул на мъглата. Знаеше къде отива и с всяка крачка увеличаваше разстоянието между себе си и непорасналия мъж, заспал тревожно на пода в „Тринити“.

Обещаваш ли да не казваш на никого? Обещавам.

Думите на Ерик и собственият му отговор непрестанно се преследваха в главата му.

Ред мина покрай колежа „Джизъс“. Погледна бързо към Чимни, дългата колоездачна алея, която водеше до главния вход на „Джизъс“. Черната стена на затворения портал. Неизразима мъдрост се криеше там отзад и тя беше изцяло недостъпна за Ред не само заради безбожния час, а главно защото трябваше да направи тази крачка сам.

Вървеше в една посока, а мисълта му се движеше в другата.

Закрила. Премълчаването е закрила.

Затваря си устата и никой няма да знае. Никой освен Ред и Ерик, довереник и престъпник. Просто още една братска тайна и още едно неразгадано убийство. Днешните новини — утрешната опаковка за рибата и картофите.

Премълчаване.

Ред виждаше алтернативата — Ерик в ареста, дело, родителите съсипани, напълно съсипани, разнищвайки до безкрайност и най-дребната постъпка в своя живот, за да разберат къде са сбъркали. Майка им ще се опита да загърби болката, отдадена на маниакалното си чистофайничество, а баща им ще гледа с невиждащи очи през прозореца в офиса си и с невиждащи очи в чашата с уиски у дома. Бизнесът с вратовръзки на баща им и без това западаше, къщата беше ипотекирана и преди седмица бяха продали втората кола. Вероятността да се спаси от банкрут беше нищожна.

Точно моментът баща им да налапа цевта и майка им да го последва в гроба.

Премълчаване.

Ред стигна до завоя в края на Джизъс Лейн.

Не можеше да го приеме.

Тръгна да се връща.

Звук на мотор проряза мъглата. Две петна светлина се приближаваха към него от посоката, от която току-що идваше, надолу по Джизъс Лейн към завоя. Първото раздвижване по пътя му, откакто беше напуснал стаята на Ерик.

Ред спря на бордюра, така че надникна в колата, докато минаваше покрай него. Волво с четирима души, ски отгоре на багажника, куфари и сакове, натрупани отзад. Майката, отпред до шофьора, погледна към Ред. Видя я как измества поглед, устата й се движи беззвучно зад стъклото, тя казва нещо на мъжа си, лека усмивка разчупва устните му, той намалява скорост, за да влезе в завоя. Две тийнейджърчета на задната седалка, момчето спи, облегнато на задната врата, а момичето се е навело напред между двете предни седалки.

Колата го отмина. Стоповете й светнаха за миг и мъглата ги погълна.

Семейство се връща от отпуска.

Семейство.

Мислено си представи пет години по-късно същата тази дъщеря удушена от някой, който не може да си го вдигне от студа и пиенето, и я убива, че му се е присмивала. Момчето си спи, облегнато на вратата, но там, където беше седнало момичето, вече няма никой, празно пространство, в което се преследват спомени. Ами ако това семейство загуби дъщеря си? Ако това семейство стане като Логанови? Животът им ще бъде съкрушен и няма дори да имат утехата да разберат защо. Губиш детето си и никога не научаваш кой го е направил. Всяка минута от живота си знаеш, че убиецът е някъде тук, ненаказан и неотмъстен. Виждаш хора по улиците и се чудиш дали някой от тях не е този, когото търсиш. Единственото, което искаш, е истината, но дори и тя ти е отказана.

Както ще бъде с родителите на Шарлот Логан, ако Ред премълчи, ако спази обещанието си към Ерик. Ами ако полицията хване някой друг? Всички искат да има задържан, който да бъде обвинен в убийството на Шарлот. Ами ако полицията от отчаяние прибере не този, който трябва? Тогава Ред няма да издържи, не и при мисълта, че страда невинен човек.

Но ако друг бъде хванат и обвинен и чак тогава Ред отиде в полицията и им каже истината, тогава той самият го закъсва. Заблуждаване на правосъдието. Прикриване и съдействие. Съучастие в убийство. Мисълта му се луташе напосоки.

Времето за агония свърши. Няма избор. Трябва да направи това, което трябва да се направи.

Ред пресече кръговото движение и продължи вдясно. Сега крачеше по-бързо. Отляво на Паркър стрийт колелата стояха незаключени пред къщите и никой не ги крадеше. Мина покрай огромната шир на Паркърс Пийс със заскрежена трева, мъглата забулваше уличната лампа, която миналата седмица беше бдяла над тялото на Шарлот Логан.

Ред бутна вратата на полицейското управление на Парксайд и влезе. Миришеше на дезинфектант и подът отсреща беше мокър — някой пияница беше повърнал и веднага бяха почистили. Полицаят на вратата погледна Ред над чашата си чай.

— Какво обичате, господине?

— Бих искал да се срещна с дежурния инспектор, ако може.

Полицаят извика нещо назад през рамо и се обърна отново към Ред.

— Почакайте секунда.

Ред кимна в знак на благодарност.

Погледна пластмасовите столове. Избра най-отдалечения от измитото място и зяпна стената отсреща. Бледата жълта боя се размаза пред очите му.

Обещай да не казваш на никого, Ред! Обещаваш ли, обещаваш ли, обещаваш ли?

Отвори се врата вляво и оттам се появи висок мъж с очила и строга подстрижка. Една от платките на раменете на тъмносинята му риза се беше разпрала.

— Аз съм сержант Акерман. С какво мога да ви бъда полезен?

Ред стана.

— Може ли да поговорим вътре?

— Разбира се. — Акерман му направи път да мине. — Насам, моля. Първата врата вдясно.

Полицаят от информацията се обърна да огледа Ред и повдигна въпросително вежди към Акерман. Онзи сви рамене.

Първата врата вдясно водеше към стаята за разпити, малка и спартанска. Четири стола, маса, без прозорец. Ред си помисли каква ли пасмина е минала оттук през годините и дали това, за което беше дошъл, не го слагаше по-долу от всички тях, взети заедно.

Седнаха. Акерман го погледна очаквателно.

Последна възможност да се откаже.

Ред си пое дълбоко дъх и изговори бързо, та да не се разколебае насред думата.

— Знам кой е убиецът на Шарлот Логан.

Акерман не реагира. Умореният очаквателен израз остана непроменен. Може би непрекъснато се появяваше някой с подобни думи на уста.

— Казва се Ерик Меткалф и е студент в „Тринити“.

Ето. Изрече го.

Чак сега Акерман проговори:

— Откъде знаете?

Ред видя отражението на главата и раменете си в очилата му. Лупите разтегляха чертите му, очите му се разместваха встрани и приличаше на жаба. Но дори и така деформиран видя тъгата, изписана на лицето си. Дълбока, невъобразима тъга. Мъка по загубата на обичан човек.

— Ерик Меткалф ми е брат.