Борис Старлинг
Месията (117)

117

Празна къща, празен хладилник. Трябваше да излезе да си купи нещо.

В коридора едва не се надяна на картината на пода. От няколко дни се канеше да я закачи. На стената имаше кръстче, надраскано с молив, също и чук и пирони долу до нея, но по някаква незнайна причина не се беше наканил да вземе чука и да удари пирона в стената, та да се приключи. Добре, после.

Отпусна се на канапето и се прозя.

Трябва да си легна. Първо трябва да ям. Откъслечни мисли му се въртяха в главата.

Усещаше още вкуса на бирата, дето я беше пил с Джез в кръчмата. Добро момче е тоя Джез. Сложи точка на случая с едно дребно незаконно влизане.

Джез, най-спокойният от тях тримата в напрегнатите моменти. Когато Ред вече се пропукваше, Джез още беше твърд като скала.

Какво беше казал в кръчмата? Нещо, че го е взел много навътре.

И все пак Дънкан не се целеше лично в Кейт и мен, както беше с теб. Това, че ти изпрати монетите и писмото до Ерик… наистина си беше гадно.

В мозъка му стана късо.

Това, че ти изпрати монетите и писмото до Ерик.

Писмото до Ерик.

Подскочи.

Откъде, по дяволите, знае той за писмото до Ерик?

Ред не го беше споменавал пред никого. То беше веществено доказателство, което беше изгорил, а не трябваше. Не беше казвал за него на никого в Скотланд Ярд, нито на някой от ЕЦЗ 3, докато го пазеха във фермата.

Тогава откъде Джез знае за писмото?

Той беше в заседателната стая онази сутрин, когато Ерик се обади. По дяволите, Джез дори първи вдигна телефона.

Може би тогава съм му казал.

Но тогава още не знаех. Не знаех за какво ме търси Ерик, докато не се срещнах с него в „Пентънвил“.

И със сигурност не съм казвал на никого след това. Не го споменах дори когато разпитвах Дънкан, защото не исках да знае, че съм го виждал.

Ред грабна телефона и набра 192.

— Справки, заповядайте?

— Затворът „Пентънвил“, Лондон N1.

Компютризиран женски глас издиктува телефона два пъти.

Той го записа на кубчето листчета до телефона и звънна незабавно.

Дзън-дзън. Дзън-дзън. Дзън-дзън.

Девет часа вечерта срещу Разпети петък. Нищо чудно, че няма кой да вдигне телефона.

Хайде.

Чу се мъжки глас, явно отегчен.

— Затвор „Пентънвил“.

— Бих искал да говоря с началника, ако обичате.

— За съжаление началникът няма да може да…

— Обажда се главен инспектор Меткалф от Скотланд Ярд. Трябва да говоря с него по въпрос от извънредна спешност. Не ме интересува. Дори да е зает. Трябва да го обезпокоите.

— Откъде да знам, че сте този, за когото се представяте?

— Да не искате да ви пратя цял камион униформени, за да го докажа?

— Добре, добре. Сега ще ви свържа.

Музикален сигнал.

Друг мъжки глас, този път избухлив.

— Ало?

— Господин началник?

— Да.

— Обажда се главен инспектор Меткалф и…

— Брат ви е наш контингент.

— Да. Да, така е. Трябва да говоря с него спешно.

— Затворниците са заключени до утре сутринта. Не мога да ви го доставя дотогава.

— Не. Трябва. Абсолютно необходимо е да говоря с него тази вечер. В близките десет минути.

— Колко абсолютно необходимо?

— Да речем, че той трябва ми каже нещо, което може да обърне курса на деветмесечно разследване на сто и осемдесет градуса.

— И тази информация ви трябва на минутата?

— Да, утре може да бъде късно.

— Добре. Дайте ми телефонния си номер. Ще наредя на тъмничарите да го доведат и той ще ви се обади.

— Благодаря ви. Много ви благодаря. — Продиктува номера си.

— Чакайте на телефона. — Затвори.

Ред погледна към стената. Страхът се вкопчи в стомаха му като октопод.

Пусна телевизора и започна да превключва каналите. Нямаше нищо за гледане.

Пронизителен звън на телефона. Скочи.

— Ало?

— Здравей, миличък. Как си? — Сюзан.

— Сюзан, добре съм. Ъъ, може ли да ти се обадя по-късно? Чакам много важен разговор.

— Разбира се. Просто исках да разбера кога ще дойдеш.

— Утре. Утре сутрин, надявам се. Ще ти се обадя след петнайсетина минути.

— Ред, добре ли си?

— Да. Добре съм. Но да не изпусна обаждането.

— Добре, ще се чуем след малко.

Той затвори. Сърцето му бумтеше в гърдите.

Колко време им трябва да изведат Ерик? Пет минути, може би десет? Ако трябва да стигнат до килията му, да го изведат, да го доведат до телефона…

Непоносимата агония на очакването.

Сложи ръка върху слушалката.

Хайде. ХАЙДЕ.

Телефонът иззвъня.

— Ало?

— Главен инспектор Меткалф, брат ви е при мен.

— Дайте го, моля ви.

В далечината нещо се размести.

— Ерик на телефона.

— Как си?

— Какво искаш?

— Помниш ли писмото, което беше получил?

— Онова, дето го изгори?

— Да. Същото.

— Разбира се, че си го спомням.

— И не си казвал на никого за него?

— Не.

— Сигурен си?

— Сигурен съм. Ти ме помоли да не казвам и аз не съм казвал.

— На никоя жива душа?

— Коя частичка от думата „не“ не разбираш? Не съм казвал на никого, ясно?

— Да. Благодаря ти.

— Нещо друго?

— Не. Само това исках да знам. Благодаря.

Затвори телефона.

Нито той, нито Ерик не бяха споменавали за писмото пред никого. Което означаваше, че само трима души на тоя свят изобщо знаеха за съществуването му. Те двамата и онзи, който го беше изпратил.

И щом Джез знае, има само едно възможно обяснение.

Джез го е пратил.