Борис Старлинг
Месията (115)

115

— Не съм го направил. Не съм го направил, мамка му. — Дънкан търкаше лицето си. — Не мога да повярвам.

Ред се наведе към него през масата.

— Да повторим всичко отначало.

Никакви „добри и лоши ченгета“. Нито бели прожектори в очите на заподозрения. Нито прозорец — огледало, иззад което да го наблюдават. Само Ред и Дънкан и двама мълчаливи полицаи, седнали безстрастно от двете страни на вратата. Пепелникът препълнен с фасове „Марлборо“.

Вече бяха разнищили историята на Дънкан два пъти. Касетофонът на масата помежду им въртеше неумолимо напред, готов да запише всяко противоречие. Нека говори, после ще чуем записите.

Нямаше изгледи за признание. Той знаеше всички техники на разпит, използвани от полицията, защото ги беше прилагал безброй пъти. Беше убил десет души, без никой да се досети, така че едва ли щеше да се пречупи и да изпее всичко само защото някой му се заканва. А и още не беше привършил шедьовъра си. Не беше получил своя Юда. Ако добре ги поразтакава и някак ги принуди да го пуснат, можеше и да му се усмихне късметът.

— Да го обсъдим точка по точка от самото начало.

Дънкан сви рамене.

— Вече ти казах всичко.

— Къде беше през последните десет дни?

— Казах ти. В една вила в Лейк Дистрикт.

— С кого?

— Сам.

— Чия е вилата?

— Наех я.

— Къде?

— В една агенция.

— С парите, които взе от „Нюз ъф дъ Уърлд“ ли?

Дънкан не отговори.

Ред продължи.

— Можеш ли да го докажеш?

— Да, разбира се. Провери в агенцията, която ми я препоръча — посочи визитната картичка на масата. — Ето. Вече ти дадох телефона им.

— Може да си я наел и после да си бил другаде.

— Можех. Но не беше така.

— И видя ли те някой, докато беше там?

— Предполагам.

— Кой например?

— Кръчмарите например. Пих в няколко кръчми, докато бях там. Главно в Улсуотър. Можеш да провериш при тях.

— А някой друг?

— Хората, които срещах.

— Като например?

— Други почиващи.

— Тези почиващи имат ли си имена?

— Няма как да ги знам.

— Колко удобно.

— За бога. Разни хора, с които се разминавах по склона. Не съм ги питал за имената. Разменяш по две думи и после всеки си тръгва по пътя.

— Значи не можем да ги издирим. Това не ни е от голяма помощ.

— Защо не пуснете обява с моята снимка: които са ме видели, да съобщят? Може и да изскочи нещо.

— Срещал си ги през деня, нали?

— Да.

— Следователно никой не може да потвърди къде си бил през нощта?

— Кръчмарите. Вече ти казах.

— Помниш ли кои нощи къде си бил?

— Не точно. Освен на самата Коледа. Тогава бях в „Синият глиган“ в Улсуотър.

— И никъде другаде?

— Бях на почивка. Ходех където ме отвее вятърът. Не съм обръщал внимание на подробностите. Бях уволнен, ако случайно си забравил. Исках да се махна за известно време.

Ред смени тактиката.

— Сребърните лъжички се продават комплект. Ти си купил един.

— Не е вярно.

— Вярно е. Купил си го с картата си Американ Експрес на първи май деветдесет и седма. Имаме документ за покупката.

— Казах ти и преди. Кредитната ми карта беше открадната. Който я е откраднал, е купил лъжичките с нея. Аз съобщих за кражбата. Знаеш го.

— Знам. Проверихме в Американ Експрес. Казаха ми, че за изчезването й е съобщено на втори май. На другия ден след като си купил лъжичките.

— Тогава открих, че я няма.

— Последният запис за покупка с тази карта преди първи май е на двайсет и шести април, събота. Купил си бензин за сумата двайсет и три и седемдесет и шест лири от Тексако на Уд Лейн. Признаваш ли това плащане?

— Да, разбира се. Това е най-близкият гараж до вкъщи.

— Значи твърдиш, че картата е изчезнала между двайсет и шести април и първи май?

— Да.

— И не си открил липсата й до втори май?

— Да.

— Бих казал, че това ми се вижда малко странно.

— Аз не бих казал същото. Просто не съм я използвал през тази седмица. Ти проверяваш ли си кредитните карти всеки ден?

— И са ти откраднали само нея, а?

— Да.

— Зелена пластина Американ Експрес? И нищо друго?

— Нищо.

— Е това вече е странно. Казваш, че са ти откраднали кредитната карта, но човекът, който евентуално я е откраднал, не е взел никакви пари в брой, нито други кредитни карти, нито каквото и да било.

— Точно така.

— Защото крадците все така действат, нали? Вместо да ти свият портфейла и да го изпразнят целия, те си губят времето да издирят една-единствена карта. Хайде стига глупости.

— Бих казал, че в това има идеална логика.

— Защо?

— Защото по този начин няма да забележа веднага. Ако целият портфейл беше изчезнал, със сигурност щях да се усетя, нали така. И тогава щях да съобщя за изчезването на картата и тя нямаше да бъде валидна, когато мистериозният човек е отишъл да купи лъжичките.

— И кой тогава, смяташ, е откраднал кредитната ти карта?

— Може всеки. През онази седмица бях на полицейска конференция за два дни. Беше топло. Почти през цялото време сакото ми висеше на облегалката на стола. Сигурно някой я е забърсал.

— Съобщи ли на организаторите на конференцията, когато разбра, че е изчезнала?

— Да.

— И какво ти казаха?

— Казаха, че не им е предадена.

— А когато видя собственото си име в списъка с кредитните карти, просто го заличи. Кажи ми, че това е реакция на невинен човек. Кажи ми го. Защото аз не вярвам.

— Видях името си. Не знаех какво прави там. И просто го изтрих, инстинктивно. Знаех, че съм невинен, но знаех и че ще е трудно да обясня какво прави то там.

— Ако беше невинен, не мислиш ли, че щеше да е по-добре да си поемеш риска и да излезеш чист от цялата работа? Да кажеш: „Това е моята карта, която беше открадната, и нямам никаква представа кой я е пипнал, но сега се появи в тоя списък?“.

— Да, разбира се. Ако сега станеше, сигурно това щях да кажа. Но не мога да го върна. Бях объркан. Взех прибързано решение и вече нямаше как.

— Дори да е истина, и това не обяснява всичко останало.

— Решил си да ме изкараш виновен, нали, Ред? Дошъл си тук с всичко предварително подредено в ума си и каквото и да направя или кажа, няма да промени мнението ти нито на йота. — Понечи да стане от стола.

— Сядай, Дънкан.

Дънкан, тялото и гласът му се надигнаха едновременно:

— Не съм го направил. Някой ме е натопил. Това е изкусен заговор, та ченгетата да си хванат някого.

— Седни, по дяволите.

— Защо не ме слушаш?

Ред също стана от стола си.

— Сядай! Седни, по дяволите! Веднага!

Полицаите направиха крачка напред. Дънкан ги погледна, после погледна Ред и се стовари на стола. Полицаите се върнаха по местата си.

Ред си овладя гласа.

— Слушай, слънчице. Ти продаде шибаната история на онези манафи за двайсет бона. Ти предаде нашето доверие и ни плю в очите, така че прости ми, задето не мога да схвана смешката, когато аз започна да получавам бележки от теб, че съм Юда.

— Не съм пращал такова нещо.

— Майната ти, не си. Намерихме „Сънди Таймс“, от който бяха изрязани букви. Същите като онези върху плика с монетите.

Не споменавай писмото до Ерик, помисли си Ред. Все едно не си го виждал. Не минирай случая с признание, че си унищожил жизненоважно веществено доказателство.

— Не знам за какво говориш. Не съм ти пращал никакви бележки с никакви монети.

Ред продължи нататък.

— Освен това има и писмо до теб от Църквата на Новото хилядолетие, 32 Филмор Терас, Лондон W8. С клеймо от дванайсети февруари деветдесет и осма.

— Казах ти вече. Никога не съм получавал никакво писмо. Дори не знам каква е тази Църква на Новото хилядолетие.

— Много добре знаеш какво е. Това е банда гадни побърканяци, предвождани от един, наречен Израел — същия, който ти е написал писмото — та той чете проповеди за седемте печата и как Агнецът Божи отново ще се появи. Освен това тръби как неговото паство са неговите апостоли. Идеално местенце за някой, който се мисли за Месията, какво ще кажеш?

— Никога не съм бил там. Никога не съм чувал за тях. Не знам какво още искаш да ти кажа.

— Ами оръжията, които намерихме в шкафа под стълбите в дома ти?

— Не са мои.

— Нито едно от тях?

— Нито едно.

— Не и дървената бухалка?

— Не.

— Нито мечът?

— Нито той.

— Ами ножът? Мачетето? Трионът? Бейзболната бухалка? Копието? — Ред почти крещеше. Направи усилие да се овладее.

— Не, не и не.

— А, значи просто са се появили там, а?

— Казах ти. Не са мои.

— Дънкан, ако беше на мое място — ако се намираше от тази страна на масата — ти щеше ли да повярваш на някого, който ти говори каквото ти ми говориш? Нямаш алиби за нито една от вечерите, в които са били извършени престъпленията. Единствените ти възможни алибита са уикендите, които си прекарал със Сам. Но има само едно убийство между шест вечерта в петък и шест вечерта в неделя — когато си със Сам веднъж месечно — и то е на Джеймс Бъкстън. А тогава не е бил твоят уикенд за месеца.

— Ред, половината от убийствата са извършени в неделя вечер…

— Не. Извършени са — ти си ги извършил — в ранните часове на понеделник сутрин. Така че и в неделите, когато си бил със Сам, си имал над шест часа, след като го оставиш при Хелън.

— Аз…

— Не. Чуй ме. Открихме оръжията на седем от убийствата в твоя дом. Открихме неоспоримо доказателство за това, че си платил комплект сребърни лъжички. Открихме писмо, което свидетелства за интереса ти към религиозна секта, чийто идеолог има точно настройката на човека, извършил всичките десет убийства. Тряс-тряс-тряс. Три положения, всичките неопровержими. Ти беше от нашите, Дънкан. Ти беше наясно с това, което мислим и кога го мислим. И можеше да ни пробутваш по нещо, защото беше вън от подозрение. Затова и стана небрежен. Остави оръжията в дома си, вместо да се отървеш от тях — но може би, ако смея да предположа, си искал да ги запазиш като спомен за делото си. И сега не чувам нито едно обстоятелство, да не говорим за конкретно доказателство, което поне малко да те оневини. Описанието на заподозрения ти пасва като ръкавица, Дънкан. И няма нищо общо с отношението ми към теб след всичко, което причини на брака и живота ми. С удоволствие бих те погледал как гниеш в ада дори само заради това.

— Ред, знам, че ти се ще да си получиш жертвата — особено ако съм аз — но не съм. Казваш, че сте намерили всичко това у дома. Но къде са езиците? Къде е скалпелът? Къде е последната сребърна лъжичка?

— Ти ще ми кажеш. Ти си този, който знае.

— Не са били в моята къща, защото Сребърния език все още се нуждае от тях. А аз не съм Сребърния език.

— Единствената причина, поради която се опъваш и не искаш да си признаеш, е да излезеш и да се добереш до мен. Но няма да успееш. — Изведнъж му писна. — Дънкан Уорън, смятам да те предам на прокурора с мнение за обвинение по десет точки за десет убийства и задържане под стража до началото на процеса. — И направи това, което не беше успял с брат си Ерик — излезе от стаята, без да се обърне.