Борис Старлинг
Месията (114)

114

Петък, 1 януари 1999

Градът беше тих. Винаги е било така на Нова година. Не само заради общия махмурлук след празненствата през нощта, но и заради общото проглеждане в студената светлина на деня, че светът е същият, както вчера. Нова година се посреща със слепия оптимизъм, че идващите дванайсет месеца ще бъдат по-добри от отминалите, но някъде дълбоко в себе си човек знае, че произволният момент, който отбелязва началото на новата година, не е никакъв праг. Той си е само миг от времето без никакво съдбовност. Частта от секундата, в която казваш „да“, или когато първородното ти дете се появява на белия свят, или в която любимо същество поема последната си глътка въздух — това са моментите, които променят живота, а не камбанният звън в полунощ, който посреща края на хилядолетието.

Ред седеше в кухнята на Хелън и усукваше тези мисли в главата си като дрехи в сушилка за пране. Беше пристигнал в два часа днес следобед, за да се увери, че всички подготовки за операцията вървят както трябва. Гледаше да не мърда много, в случай че Дънкан се появи по-рано или пък реши да проучи терена. Затова участваше с вързани очи, като слушаше повикванията по радиопредавателя на кухненската маса. С него имаше и двама въоръжени полицаи. Ред, от една страна, ръководеше операцията, от друга — беше и главната мишена: двойствена роля, която му тежеше.

Къщата се намираше от северната страна на Евъринг Роуд, точно на ъгъла с Мори Роуд. И тъй като Мори Роуд беше еднопосочна улица от север, от четири посоки можеше да се влезе и само в три да се излезе.

Нямаше място за каквито и да било рискове.

В немаркиран бял микробус, паркиран през три къщи, дебнеха трима полицаи от въоръжените отряди за бързо реагиране с противокуршумни жилетки, полицейски карирани шапки и автомати „Хеклер и Кох“. Те щяха да предотвратят всеки опит за бягство на запад към Ректъри Роуд Стейшън.

Тъмносин форд сиера беше паркиран на около десет метра на изток от кръстовището на Евъринг и Мори, а сив воксхол — на юг по еднопосочната Мори. Във всяка кола имаше по двама въоръжени полицаи. Те трябваше да отсекат пътя съответно на изток и север.

Двама снайперисти чакаха в спалнята на Хелън и Анди, имаше и още двама на площадката на стълбището на отсрещната сграда. То беше запечатано от общината и големи жълти букви гласяха: НЕ ВЛИЗАЙ: ОПАСНО ЗА ЖИВОТА.

Единствената жена полицай в екипа беше на улицата, само тя видима засега. Роуз Бъкли беше увита в пет ката дрехи заради студа и буташе детска количка напред-назад пред карето къщи. В количката имаше автомат „Хеклер и Кох“.

Дванайсет души покриваха всички точки, всеки с радиовръзка. Снайперистите и мъжете в бусчето имаха на главите си слушалки с микрофон пред устата, който можеха да свалят мигновено. Четиримата в колите бяха нагласили полицейските си честоти. Предавателят на Роуз беше на ревера й, така че можеше да говори, без да си мърда главата. И да я видеше някой да си отваря устата, ясно беше, че говори на детето в количката. Нямаше начин да се досети, че бебето е от метал и може да плюе куршуми на четирийсет метра.

Обикновено Дънкан пристигал от юг по Мори Роуд. Това беше единствената посока, която бяха оставили без патрулна кола, в случай че по някакъв начин му хрумне какво му готвят.

За да успее операцията, Дънкан трябваше да пристигне в къщата, без да подозира нищо. Трябваше да слезе от колата и да тръгне към Хелън и Сам, които щяха да го чакат. Хич не им трябваше да остане в колата и да ги въвлече в лудо преследване из Стоук Нюингтън.

Хелън влезе в кухнята, стиснала здраво Сам за ръката. Ред си погледна часовника.

Шест без петнайсет. Още четвърт час до началото.

— По-добре ще е да излизате — каза й той. — Ако Дънкан дойде по-рано. Вън е студ на кутийки. Няма да ви кара да мръзнете.

— Как не!

— Добре де. Няма да кара Сам да мръзне.

Лека усмивка се плъзна по лицето й.

— Може би.

Ред погледна към Сам. Момчето изглеждаше по-скоро объркано, отколкото уплашено. Предавателите пращяха непрестанно цял следобед и той беше мярнал двамата снайперисти в стаята на майка си, когато отиваше в тоалетната преди малко.

Ред стана от стола и клекна пред Сам — точно както пред малкия Тим Уийкс преди десет дни. Нова кухня, нова ера.

Малкият Тим, който може би беше видял бащата на това момче хладнокръвно да убива жив човек и оттогава беше онемял.

Ред се върна към действителността:

— Знаеш ли защо всички тези хора са тук, Сам?

— Да.

— Защо?

— Тук са, за да приберат татко ми.

— Ние просто искаме да зададем някои въпроса на баща ти, това е всичко. Когато той напусна полицията, остави недовършени неща. Просто искаме да ги изясним. Трябваше да дойдем тук, защото това е единственото място, където знаем, че бихме могли да го намерим.

Яко ти куцат лъжите, Ред. Детето не е идиотче. Гледало е достатъчно телевизия, за да знае, че не се пращат петнайсет въоръжени полицаи само за да „зададем някои въпроси на баща ти“.

— Сега, знаеш ли, че не трябва да казваш нищо, когато пристигне баща ти?

Сам кимна.

— Мама ти е казала вече всичко.

Пак кимна.

— Много е важно. Просто прави това, което прави тя, и всичко ще е наред. Никой няма да пострада. — Ред приближи лице до лицето на Сам. — Вярваш на мама, нали?

Кимване.

— Добро момче.

Един от предавателите на масата изшумоля. Беше Роуз.

— Заподозряна кола в посока запад по Евъринг Роуд.

Ред стана.

— Бързо — каза той. — Вървете.

Хелън стисна ръката на Сам толкова силно, че побеля, и се втурнаха вън от кухнята.

Ред вдигна апарата.

— Опиши заподозрения обект, Роуз.

— Тъмносин фиат, регистрационен номер голф седем четири шест танго оскар браво. Сам мъж водач.

— Как изглежда?

— С шапка. Лицето му е частично скрито. Не мога да го видя ясно.

Дънкан не караше тъмносин фиат, но малко предпазливост никога не е излишна.

— Не мисля, че е нашият човек, но не спирай да го наблюдаваш.

Десет секунди тишина, и отново гласът на Роуз.

— Фиатът подминава къщата и продължава към Ректъри Роуд. Не е нашият човек.

— Прието.

— Не може ли да побърза малко тоя? Циците ми станаха на шушулки.

Секундарната стрелка на часовника на Ред цъкаше летаргично в кръг.

Имаше толкова много неща, които можеше да се объркат. Хелън да истеряса. Сам да се опита да предупреди баща си. Някой съсед да мине в неподходящ момент. Дънкан да се подплаши и да не се появи. Ами ако е разбрал?

Но как ще разбере? Нямаше как. От друга страна, беше убил десет души, без ние да разберем.

Стомахът на Ред се беше свил на топка. Веднъж само да свърши.

Предавателите замлъкнаха. Никакви приказки, докато не видят кола.

Шест часът.

Хайде.

Хелън пускаше облачета топъл въздух, на Сам зъбите му тракаха от студ. Ред докосна мегафона, който щеше да разчупи следобедната тишина и да възроди разбития му живот. Той трябваше да стои вътре, докато всичко свърши. Но лично щеше да прочете правата на Дънкан.

Мина една минута.

Хелън беше казала, че Дънкан никога не закъснява. Никога.

Този път обаче закъснява.

Разбрал е.

Господи, моля те, нека не знае. Моля те, нека за разнообразие нещо стане както трябва.

Шест и три минути. Отново гласът на Роуз по предавателя.

— Тъмносиво волво комби. Идва по Мори Роуд.

— От коя посока?

— От юг.

Обичайното за Дънкан.

— Роуз, кажи ми регистрационния номер.

— Секунда… Хотел девет три осем уиски юниформ папа.

— Той е.

Започва.

Ред скочи от стола и взе мегафона. Продължи по предавателя:

— Държиш ли го на мушка?

— Абсолютно.

— Значи ти говориш. Ти казваш кога.

Гласът на Роуз беше променен от пращенето и развълнуваното й дишане.

— Волвото намалява на кръстовището с Евъринг Роуд… дава ляв мигач… завива по Евъринг Роуд… Сам маха… Автомобилът бавно приближава към Хелън и Сам… Спря до паркирала кола… Изгаси… Шофьорската врата се отваря… Заподозреният слиза… Заподозреният е навън… НАЧАЛО!

Всичко стана за секунди.

Роуз отпра карабината от количката. Задните врати на бялото бусче се отвориха със замах и тримата мъже изскочиха на улицата. Останалите също бяха изхвърчали от колите и бяха приклекнали зад отворените им врати. От спалнята и стълбището снайперистите го хванаха под прицел странично.

Ред се изправи на входната врата като Ангел Отмъстител. Притисна мегафона до устните си.

— Сложи си ръцете на тила и легни на тротоара. Не се опитвай да се съпротивляваш по какъвто и да било начин. Обкръжен си.

Дънкан се огледа и видя зорките очи зад дулата, прицелени към главата и сърцето му.

Той се обърна към двамата пред себе си. Изразът на Хелън беше неразгадаем, но по лицето на Сам се четеше само отчаяние.

И пак гласът на Ред по мегафона.

— Лягай на земята. Не се опитвай да се съпротивляваш, или ще стреляме.

Дънкан сплете пръсти на тила си и бавно се свлече на плочника.