Борис Старлинг
Месията (111)

111

Когато Ред видя Ерик за последен път, той беше зад телената ограда и вишките на „Хайпойнт“. Сега беше в „Пентънвил“, много по-ведро място. Елегантните му бели сгради прилягаха на северното лондонско обкръжение и местните не обръщаха много внимание на затвора, доколкото не им бъркаше в живота. „Хайпойнт“ се набиваше на очи, „Пентънвил“ се сливаше с пейзажа.

Ред си сложи часовника, ключовете и няколко дребни монети върху белия поднос и мина през детектора за метал. Той изпиука остро. Един от пазачите направи крачка встрани, за да му препречи пътя.

— Върнете се, господине, и минете пак, ако обичате.

Ред го направи и детекторът пак изпиука.

Тогава се сети. Полицейската значка. Извади я от вътрешния си джоб, сложи я в подноса и мина през детектора за трети път. Този път не гъкна.

Ред си събра вещите и разпери ръце, докато пазачът го претърсваше. Не се правеха никакви изключения, дори и за представител на закона.

— Благодаря ви, господине. Ако обичате, минете през онази врата и я затворете зад себе си. Втората врата ще се отвори само ако първата е затворена. Оттам ще ви придружат.

Ред прекрачи прага и затвори вратата зад себе си. Все едно щеше да излезе в открития космос.

Вътрешната врата се отвори с леко бръмчене. Друг пазач го чакаше там. Той тръгна с Ред към дъното на коридора.

— Сигурен съм, че сте запознат с правилата, сър. Не се опитвайте да подавате каквото и да било на затворника. До вратата през цялото време ще има човек. Ако имате нужда от нещо, просто извикайте.

— Последния път, когато ходих при брат си в затвора, той се опита да ме убие. Не ми се ще да оставам насаме с него.

— Знаем за този случай, сър. Ще бъде с белезници на ръцете и вериги на краката.

— И вътре няма да има никой освен нас двамата, така ли?

— Да, сър. Брат ви специално помоли за среща на четири очи.

— А обясни ли ви защо?

— Каза, че трябвало да ви предаде поверителна информация.

— Същото ми каза и по телефона. По дяволите. Ако е в белезници, сигурно всичко ще бъде наред. Благодаря ви.

Стаята за разпити беше малка и почти без никакви мебели, точно както в Скотланд Ярд. Пазачът го въведе и го остави сам.

Ред отиде до прозореца и погледна през решетките. Мрачна гледка към покриви, сиви като деня. Той се върна до масата и седна.

Не се чувстваше толкова нервно, колкото можеше да се очаква. Всичко се случваше толкова бързо. Тялото на Джон, трийсетте сребърника и обаждането на Ерик му се бяха трупнали наведнъж и го бяха понесли с цялата си инерция.

Имам информация, която трябва да научиш веднага. Това му беше казал Ерик по телефона.

Не беше клопка. Всичко беше прекалено явно, за да е клопка.

Тогава какво?

Вратата се отвори и мъж с дънки и пуловер влезе в стаята. Държеше пощенски плик в ръка, а веригите на китките и глезените му подрънкваха.

Ерик.

Познаваше се, че е Ерик, но вече не беше неговият брат. Сякаш срещаш най-после някого, когото си виждал само на снимки, и образът добива плът и кръв — в този случай обаче споменът.

Вратата зад Ерик се затвори и братята Меткалф останаха сами заедно за пръв път след близо осем милиона минути.

Ерик седна срещу Ред. Не му каза здравей, нито му подаде ръка. В очите му се четеше безмерна омраза.

Той те повика тук, мислеше си Ред. Нека ти каже което има за казване.

Ерик побутна плик през масата. Бутна го, а не му го подаде, така че пръстите им не се докоснаха дори за миг.

— Получи се тази сутрин.

Чисто бял плик, вече отворен. Адресът беше налепен от изрязани букви. Клеймото гласеше Лондон SW1, 23 декември 1998. Точно като кафявия плик с монетите.

Вътре имаше лист хартия, сгънат на три. Разтвори го. Още букви от вестник с различни шрифтове и големини. Ред прочете това, което се получаваше от тях.

„Не Аз ли избрах вас дванайсетте? Но един от вас е дявол.“ (Йоан 6:70). Ти знаеш кой е дяволът, Ерик. Твоята собствена плът и кръв. Онзи, който те предаде. Той е злото, а не ти. Ти знаеш истината, а аз знам какво си мисли той. Той иска да бъде един от нас, но не му стиска. Затова предаде не само теб и мен, но и самия себе си. Той е дяволът, който се преструва, че е на страната на ангелите. Когато четеш това, аз вече ще имам единайсет от дванайсетимата. Трябва ми само още един. Твоят брат. Твоят Юда.

Няма обръщение, няма подпис.

Толкова издържано писмо. Писанията на убийците често са блуждаещи, безсмислени и непоследователни. Но не и това. Този знаеше точно какво върши.

Ред бръкна в джоба си и извади цигара от пакета. Махна с нея към Ерик.

— Искаш ли?

Ерик поклати глава.

— Пушиш ли?

— Понякога.

Ред запали цигарата и посочи писмото.

— Какво смяташ да правиш с него?

Ерик сви рамене.

— Вземи го. То е за теб. Няма нищо общо с мен.

— Разбира се, че има общо с теб, Ерик. Адресирано е до теб. Споменава се името ти.

— Общото е само доколкото се отнася за това, което ти ми причини. Пратено е до мен, за да стигне до теб. Не го искам.

Ред пак огледа неравните букви.

Проклет да е Дънкан. Копеле.

Щракна запалката и поднесе ъгъла на листа над синия пламък. Оранжеви езичета лумнаха във въздуха, и хартията се овъгли и се нагъна. Пусна писмото в металния пепелник, когато усети пламъкът да пари пръстите му. Двамата гледаха как листът се сбръчква и изпепелява.

— Това не беше ли веществено доказателство? — попита Ерик.

— И без това знам кой го е изпратил.

— Добре.

Последва мълчание.

— Само за това исках да те видя — каза Ерик най-накрая. — Сигурно си имаш работа.

Ред искаше да каже толкова много неща, и всичките безполезни. Думите не лекуват, нито връщат назад.

Хартията тлееше в пепелника. Ред пак посочи към нея.

— Не казвай на никого, става ли? Прав си. Доказателство е. Аз… не трябваше да го горя.

Ерик пак сви рамене.

— Както кажеш.

Ред стана и отиде до вратата. Почука два пъти и пазачът отвори.

Не си взеха сбогом.

Опита се да не се обръща на излизане, само и само да си докаже, че е достатъчно силен. Но не успя. Точно както в „Хайпойнт“ преди толкова много години, в последния момент не издържа. Вече в коридора, той се обърна към стаята. Ерик беше втренчил поглед в празния стол срещу себе си.

Ред забърза напред. Искаше да се махне веднага от затвора, от града, от страната. Искаше да избяга далеч в свят, в който отново е на двайсет и една и брат му не изпада в миг на лудост. Искаше си живота обратно.

Едва в колата на път за Скотланд Ярд осъзна, че не беше попитал Ерик дали е съгласен с това, което Дънкан беше написал в писмото си. Но знаеше, че не го беше попитал, защото не искаше да чуе отговора.