Брад Мелцър
Вътрешен кръг (9)

Глава 6

— Честита Коледа! — промълвява Орландо.

— Не разбирам. Какво е това? — Клементин се вмъква до мен, но внимава да не докосва нищо.

Аз нямам такива притеснения. Изваждам от джоба на моята оцапана с кафе престилка чифт памучни ръкавици, каквито носят всички архивиста, слагам си ги, подхващам папката леко, сякаш е динамит, и я отварям. Вътре няма строго секретна записка, нито местонахождението на Бин Ладен, нито списък с целите на нашите шпионски спътници.

— Това е книга — констатира Клементин.

Отчасти е права. Има корица на книга от напукана, покрита с петна черна кожа с избелели червени триъгълници във всеки от горните и долните краища. Но тялото й… почти всички страници… са изтръгнати. Същото е и с гръбчето: раздрано, разкриващо старо лепило и скъсани шевове. Без вътрешността книгата е едва с дебелината на клипборд.

Прокарвам два пръста в ръкавица по корицата. По червената гнилоч (стар, прахообразен остатък, който залепва на ръкавицата) съдя, че е от времето най-малко на Гражданската война.

— „Нов правописен речник на Ентик“ — прочита Орландо от корицата.

Поглеждам часовника си. Ако имаме късмет, Уолъс все още не е тръгнал от Белия дом.

— Защо някой ще крие стар, разкъсан речник за президента? — пита Клементин.

— Може президентът да го е скрил за някой друг — предполага Орландо. — Може би когато е бил сам в стаята, го е сложил в стола за някого, който да го вземе по-късно, но той все още не го е извадил.

— Или, както всички знаем, това може да няма нищо общо с президента, а тази книга да е била скрита в стола преди много години — изтъквам аз.

Кълна се, че чувам как Орландо извърта очи.

— Какво, толкова ли е невероятно? — питам.

— Бийчър, помниш ли как оня потящ се изследовател с чип нос и опулени очи идваше тук и крадеше нашите стари карти?

— Да.

— А когато спипахме онази откачена жена, дето искаше да измъкне старите писма на Теди Рузвелт, защото си въобразяваше, че ще се грижи за тях по-добре от нас?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че знаеш защо престъпленията на двамата не бяха забелязани толкова дълго. Носеха малки ножчета и изрязваха страница по страница от подвързаната сбирка, та никой да не забележи, докато не остане почти нищо — И той посочва с дебелия си пръст към стария речник, сякаш е самият Шерлок Холмс.

— И това е великата ти теория? Че Орсън Уолъс, президентът на Съединените щати, човекът, който може да получи всеки документ, да поиска да му бъде донесен по всяко време, не само краде от нас, но и краде безполезни страници от речник?

За първи път през последните пет минути Голямата уста на службата ни замълча. Но не задълго.

— Истинският въпрос — подхваща най-накрая Орландо — е, че тази книга, този речник или каквото и да е, е собственост на Архива.

— Ние не знаем дори това! Гръбчето е изтръгнато и няма сигнатура. А ако потърсим…

Обръщам предната корица и търся кръглия син печат на Националния архив, поставен на някои от по-старите книги в нашата колекция.

— Дори и печатът не е… — млъквам рязко.

— Какво? — пита Орландо, докато съм втренчил поглед във вътрешната страна на корицата. — Намери ли нещо?

Поставил двете си длани на бюрото, прочитам ръкописния надпис за втори и трети път:

Exitus

Acta

Probat

— „Exitus acta probat“? — прочита Клементин на глас през рамото ми.

Кимам с глава и усещам неприятна болка в основата на носа си.

— „Exitus acta probat“. (Краят увенча в делото).

— Знаеш латински? — изненадва се Клементин.

— Не играя в Детската лига — отвръщам аз.

— Не разбирам — признава Орландо. — Краят увенча в делото. Това добро ли е или лошо?

— Мойсей е на път — уоки-токито на Орландо огласява стаята. — Ще ни уведомят отново, когато стигне до сградата.

Продължавам да изучавам книгата, а болката става все по-натрапчива.

— Може и да греша — започвам, — но ако разчитам правилно… Мисля, че тази книга е принадлежала на Джордж Вашингтон.