Брад Мелцър
Вътрешен кръг (88)

Глава 85

Отне ми деветнайсет минути да оставя Далас пред Архива, единайсет минути да стигна със сребристата му „Тойота“ обратно до „Света Елизабет“ и цели четирийсет секунди да постоя отвън, докато обмисля историята си, преди да отворя предната врата на сградата на Нико.

— Аз… здравейте… съжалявам… Мисля, че си оставих бележника горе — правя се на идиот пред пазачката и вдигам временния пропуск, даден ми лично от нея преди малко повече от час.

Пазачката с бретона забелва нагоре очи.

— Само по-бързо — подканя ме тя, а стоманената врата се отваря със звучно прищракване и аз за втори път днес минавам през металния детектор.

— Не се безпокой. Ще бъда като светкавица — обещавам й.

Старая се да стоя неподвижно и се боря с тялото си, което следва ритмичното поклащане на издигащия се асансьор.

Когато преди час стоях тук, държах ръката на Клементин. Сега се вкопчвам здраво в тази мисъл, макар че тя с нищо не ме успокоява.

Вратите се разтварят шумно и излизам; чака ме същата чернокожа жена със същата голяма връзка ключове.

— Забрави си бележника, а? — пита тя със смях. — Дано да нямаш никакви телефонни номера в него. Ако не искаш Нико да се обажда на близките ти.

Правя се, че се смея заедно с нея. Тя отново отваря металната врата и ме води по коридора към дневната зала.

— Кристофър, ще му помогнеш ли? — И жената ме предава на едър санитар с прясно колосана бяла риза. — Още няколко посетители идват точно сега.

Тя ме оставя, а аз бързо оглеждам залата с флуоресцентно осветление: пациенти гледат различни телевизори, медицински сестри прелистват разни папки, някой дори пуска монети в автомата за напитки. Но когато поглеждам плексигласовата кръгла маса в ъгъла…

Нико го няма.

— При кого идваш пак? — пита едрият санитар, докато потупва възглавниците и оправя един от многото меки дивани.

— Нико — и вдигам пропуска сякаш е лична карта. — Бях тук при Нико, но мисля, че си забравих бележника.

И той оглежда района, като започва от кръглата маса. Познава навиците на Нико.

— В стаята си е, обзалагам се. Седемстотин и единадесет. — И ми сочи летящите врати в дъното вляво. — Не се притеснявайте, можете да отидете. На Нико са му разрешени посетители в стаята.

— Да… не… Ще бъда бърз. Тръгвам към летящите врати.

Същевременно си припомням какво ми казаха най-напред: това е болница, а не затвор. Ала щом бутам вратите и от светлата дневна се озовавам в далеч по-тесния, по-тъмен, по-тих болничен коридор, внезапната тишина ми подсказва колко самотен съм всъщност тук.

В края на коридора има метално вътрешно стълбище, блокирано от дебела стъклена врата, та никой на този етаж да няма достъп до него. И все пак чувам леко потропване на стъпки, докато някой слиза няколко стажа по-горе.

Гледам номерата на стаите на пациентите и минавам най-малко покрай три с катинари от външната страна. Единият е заключен, здраво закрепен. Дори не искам да знам кой е там.

Стигам до стая 711, разкопчавам зимното си яке, за да спра да се потя. На вратата на Нико също има катинар, но тя е леко открехната. Осветлението е включено. Разбирам обаче, че вътре няма никого.

Поглеждам назад през рамо. През процепа на летящите врати санитарят все още ме наблюдава.

— Нико… — извиквам и почуквам тихо по вратата.

Никой не отговаря.

— Нико, там ли си? — питам и чукам отново.

Пак нищо.

Познавам този момент. Същият е като онзи момент в ПСИД: плашеща врата, забранено помещение и очевидна ясна възможност. Тогава казах на Орландо, че не бива да сме като героя от филм на ужасите, който отива да провери що за шум идва от гората. Работата е там, че точно сега имам нужда от онова, което е в гората.

Стиснал челюст, леко бутвам вратата и полъх с аромат на розова вода ме връща десетина години назад. Миризмата е същата като в старата къща на Клементин. Привеждам се напред, а синтетичната тъкан на зимното ми яке се отърква във вратата като шкурка. Протягам врата си още, за да видя…

— Какво, по дяволите, правиш? — отеква гневен глас зад мен.

Обръщам се и се оказвам пред висок санитар с кестенява коса… втори санитар стои там с гумени ръкавици и носи купчина картонени чаши в дълга пластмасова опаковка.

— Нямаш работа тук! — кара се санитарят вбесен.

— Другият санитар… човекът отпред… в бяло — заеквам и соча в посоката, от която дойдох. — Той каза, че Нико има разрешение да приема посетители.

— Кристофър? Кристофър не е санитар! Той разкарва количката за сок! И не си мисли, че не знам какво правиш…

— Да правя? Аз не правя нищо.

— Така казваш. Ама почти всяка година изниква някой от вас и се надява да получи автограф или да вземе някаква лична вещ. Миналата година някой беше пуснал Библия, по думите му принадлежала на Нико, купена на търг в иБей. Е, според тебе е готино, но нямаш никаква представа колко упорито работи Нико. Не му е лесно, разбра ли? Оставете човека да си живее проклетия живот.

— Аз съм… Искам да… Аз… Просто се опитвам да си взема бележника — пелтеча аз.

— Какво?

— Моят бележник. Бях на посещение при него по-рано. За проучване. Мисля, че си оставих бележника.

Санитарят вирва глава и ме изучава в продължение на цели две секунди. Решава да ми повярва. Сочи към летящите врати на дневната и обяснява:

— Нико си върши работата като чистач в административната сграда. Ако искаш да го питаш нещо, намери го там. Няма да влезеш в тази стая без негово разрешение. Знаеш ли къде е администрацията?

— Червената тухлена сграда, нали? — И се втурвам към вратата, спомнил си къде Нико хранеше котките. — Знам точно къде се намира.