Брад Мелцър
Вътрешен кръг (75)

Глава 72

— При кого отивате? — пита през бронираното стъкло охранителката с подстригана на бретон рядка коса.

— Има ни в списъка — подавам картата си и отстъпвам встрани, за да види с кого съм.

Зад мен Клементин пристъпва напред и плъзва шофьорската си книжка заедно със студентската си карта в отвореното метално чекмедже под стъклото. Охранителката на „Света Елизабет“ затваря със замах чекмеджето, издърпва съдържанието му на своята страна на стъклото, но не сваля очи от мен. Несъмнено ме помни от вчера.

— Той ми е помощник — обяснява Клементин.

— Не ме интересува какъв е. Всеки трябва да бъде записан — възразява пазачката.

— Аз го направих. Обадих се. — Клементин почуква с пръстена си по плота. За разлика от миналата нощ при баба й гласът й е възвърнал силата си. — Проверете в компютъра.

Охранителката натиска няколко клавиша и когато лицето й се отпуска, става ясно, че съм бил прав да доведа Клементин. Но когато си вземам картата и новия стикер, а пазачката ни прекарва през скенера, става ясно също, че Клементин не е съвсем готова за танц на победата.

— В дъното на коридора — насочва ни охранителят. — Придружителят ще ви посрещне горе.

Дебелата стоманена врата от лявата ни страна се отваря с глухо изщракване и се отправяме към сърцето на сградата. Ала само след две крачки стигаме до друга метална врата. Тя е затворена. Системата е същата като в затворите — следващата врата не се отваря, докато предходната не е затворена. По този начин пациентите са лишени от възможността да избягат.

Зад нас първата врата се захлопва. Аз съм едва на половин крачка зад Клементин. Виждам само тила й и черната бенка върху извивката на врата й. Но не е нужно да владееш свободно езика на тялото, за да забележиш колко е скована. По-трудно й е, отколкото вчера. Вече знае пред какво се изправя.

— Не е нужно да го правиш — шепна.

Тя не поглежда назад.

— Клеми, съвсем сериозно — добавям. — Ако искаш, просто изчакай тук.

— Как така не ме попита за снощи? — изстрелва тя.

— Я почакай. Караме ли се сега? За целувката ли говориш?

— Забрави за целувката. Миналата нощ. Това, което видя с баба… Защо не ме попита за него?

— Попитах те. Ти каза, че не искаш да го обсъждаме.

— Е, сега искам. Особено когато започвам да се задушавам в тази малка метална кутия.

Ново метално изщракване ни кара да подскочим едновременно… следващата врата се отключва и виждаме друг лимоненозелен коридор с асансьор в далечния край. Клементин не се помръдва, макар да изглежда, че се опитва. През последните няколко дни съм я виждал да бъде силна и слаба, безстрашна и ужасена, мила и грижлива. Има толкова много Клементини в това тяло. Ала стигне ли се до нейното семейство… особено до баща й… момичето, уж подготвено за всичко, ми показва, че не е подготвено дори за собствената си несигурност.

— Не съдя за теб въз основа на отношението на баба ти.

— Добре, не го правиш. Но въпросът не е само как тя се отнася с мен. Въпросът е как аз й позволявам да се отнася с мен. Вчера видя, че не съм… когато тя… — Клементин свива устни. — Не съм много добра с нея.

Стоя там, преструвайки се, че снощи не съм видял точно това.

— Понякога си толкова силна, дори забравям, че нещо е в състояние да те нарани.

Тя поклаща глава.

— Всеки може да бъде наранен.

Кимам с глава, а си мисля за велосипеда на Айрис: все още стои в моя гараж, случайно забравен. А Айрис обича този велосипед. Но не идва да си го прибере.

Гледам бенката върху врата на Клементин и тя ми напомня, че в живота няма по-голяма близост от това да те разбират. И да разбираш някого другиго.

— Откога се грижиш за баба си? — питам най-накрая.

— От четири години. Откакто майка умря. И, да, добре е да се полагат грижи за възрастните хора, знам, но… да живея с проклета стара жена… да нямам работа… което също, да, трябваше да ти кажа… да разбера, че Нико е мой… нали разбираш… Не искам животът ми да бъде симфония… Но и не съм си помисляла, че ще се окаже кънтри песен.

— Да, но… все пак е по-добре, отколкото да осъзнаеш, че животът ти е музика за асансьор.

— Някои хора обичат асансьорна музика — възразява тя.

Поглеждам я. Гледа твърдо, безстрашно среща погледа ми и това ми напомня защо точно нейната поява ме изтръгна от безопасния зимен сън, в какъвто се бе превърнал животът ми. Дори когато е уплашена, това момиче не се страхува от нищо. Или поне аз не й вдъхвам страх.

Тя продължава да се взира в мен, а аз изпитвам желание да я целуна отново. Искам да я целуна като миналата нощ; сега е моят шанс… истински втори шанс във всякакъв смисъл. Златният миг, когато Земята спира да се върти, облаците се разпръскват и получавам възможността да кажа съвършените думи, и да докажа, че наистина мога да променя живота си.

— Ами… Ммм… баба ти… — заеквам. — Ракът й е много лош, а?

— Да. Лош е. — Клементин тръгва по коридора. — Но ми запомни думите: баба ми има осемнайсет живота. Ще ни погребе всичките и ще танцува степ на нашите гробове.

Проклинам се и ми се иска да си отрежа езика. Как е ракът й? Това ли беше най-доброто, което успях да измисля? Защо просто не изтърся, че знам за бременност й, и да постигна съвършения ужасен социален момент?

— Бийчър, мога ли да ти задам един въпрос? — Клементин натиска бутона на асансьора. — Защо всъщност дойде тук?

— Какво?

— Тук. Защо тук? — тя сочи нагоре. Три стажа по-нагоре, за да съм точен. Към баща й. — Видя колко е луд. Защо дойде и се срещна с него?

— Казах ти и преди… от всички хора, с които говорихме, той пръв разгада невидимото мастило. Без него още щяхме да прелистваме речника.

— Не е вярно. Не е разгадал нищо. Твоят човек в Архива… в „Консервацията“…

— Диаманта.

— Именно. Диаманта — повтаря тя. — Диаманта го разгада.

— Едва след като Нико подсказа за наличието му. И, да, Нико може да е смахнат, но единствен той ни даде нещо, за да ни насочи в правилната посока.

— Значи сега Тот не е наред? Стига, Бийчър. Разполагаш с десетки други хора в Архива, специалисти по Войната за независимост. Имаш Диаманта и всичките му познания как Бащите-основатели са крили тайно разни неща. И вместо да се срещнеш с обучени професионалисти, ти отиваш при един параноичен шизофреник и при първото момиче, което си целунал в гимназията? Обясни ми какво всъщност целиш. Задачата ти може да те е довела тук. Но защо ме водиш със себе си?

Последвам я в асансьора, натискам бутона за третия етаж и я поглеждам, като се чувствам абсолютно объркан.

— Защо да не те доведа? Ти беше в онази стая, когато открихме речника. Лицето ти е на видеокасетата точно толкова, колкото и моето. А освен всичко друго Хазей знае коя си, Клементин. Мислиш ли наистина, че ме интересува единствено да предпазя себе си? Това е наш общ проблем. И ако смяташ, че не съм помислил за това от първия миг, значи наистина не ме познаваш. Пък и… Не можеш ли да си кажеш, че те харесвам?

Вратите на асансьора се затварят, Клементин отстъпва половин крачка и продължава да мълчи. Прекарала е дълги години сама между изчезналия баща, мъртвата майка и злата баба. Не знае какво е да правиш пешо заедно с някого.

Но според мен няма нищо против.

— Между другото — добавям, застанал до нея така, че сме почти рамо до рамо, — на някои от нас допада кънтри музика.

Клементин се изчервява и това силно ме изненадва. Асансьорът се издига, а тя се хваща за парапета зад нея.

— Трябваше да го кажеш преди две минути, гений… още когато ти възразих, че ми харесва асансьорната музика.

— Знам. Но се паникьосах. В крайна сметка го казах, признай, става ли?

След секунда, докато асансьорът забавя и спира, се протягам, внимателно отделям пръстите й от парапета и вземам ръката й в своята.

Тя е влажна и лепнеща. Покрита със студена пот. И пасва идеално в моята.

За момент оставаме така, облегнати върху парапета зад нас, погребани в този замръзнал миг, след като асансьорът е спрял, но преди вратите…

Вратите потръпват и се разтварят. Ниска чернокожа жена, облечена в розова блуза, подхвърля голяма връзка ключове на отворената си длан и явно чака, за да ни придружава през останалата част от пътя. Клементин ме е подготвила за това: за да се чувстват пациентите по-спокойни, служителите не носят униформи. По сребристия бадж на ризата личи, че е санитарка. Зад жената има друга метална врата, точно като онези на долния етаж.

— Вие ли идвате при Нико Адриан? — И хвърля бърз поглед на нашите документи за самоличност.

— Ние сме — потвърждавам, а жената завърта ключа в ключалката и отваря вратата. Мътни флуоресцентни светлини разкриват мрачна, мърлява зала и човека, който ни чака: поклаща се развълнувано на пети, застанал на прага със смутена усмивка и искрици в шоколадовокафявите очи.

— Казвах на всички, че ще се върнете — оповестява Нико с онзи монотонен глас, резултат от силни медикаменти. — Те въобще не ми повярваха.