Брад Мелцър
Вътрешен кръг (29)

Глава 26

Паважът на италианската улица все още беше влажен от нощния дъжд и дребният, слаб мъж, застанал там, се наслаждаваше на гледката на отразяващата се в него Виа Панисперна. „Една съвсем различна вселена“, помисли си той, докато наблюдаваше обърнатата надолу с главата „Санта Агата деи Готи“, църква от пети век, появила се като по вълшебство под краката му.

От известно време чакаше до страничната врата, но не беше притеснен. През цялото време, откакто идваха тук, тя никога не го беше карала да чака. Знаеше, че няма да започне сега. Не и с това, което щеше да се случи.

— Изглеждаш нервен — подвикна Ленор, когато зави иззад ъгъла и тръгна нагоре по неравния паваж.

— Не съм нервен — възрази мъжът. Развълнуван съм.

— Не изглеждаш развълнуван. Изглеждаш нервен.

Мъжът се усмихна на себе си: знаеше колко е безсмислено да противоречи на Ленор, една жена, добре обучена в изкуството на спора в Принстън и по целия път до Белия дом.

— Ако не бях малко нервен, щях да съм луд — засмя се мъжът.

Бутна дълбоко резбованите дървени двойни врати, пристъпи вътре и трепна, когато пантите изпищяха. Но имаше нещо незабавно успокояващо в това да бъде отново тук, особено характерната миризма на влажна дървесина и свещи с аромат на роза.

— Миризмата ти напомня за майка ти, нали? — попита Ленор.

Без да обръща внимание на въпроса и на блъскането на врати зад него, слабият мъж се отправи към източника на аромата — старинен железен сандък, пълен с бели молитвени свещи с мирис на рози.

— През детството ти тя излъчваше същото ухание — продължи Ленор. — Когато ходеше на църква в Уисконсин.

Мъжът не съумяваше да сдържи усмивката си. На този свят няма нищо по-плашещо от това да се довериш на някого. Но няма и нищо по-удовлетворяващо.

— Хубави спомени. — Той взе незапалена свещ, допря я до пламъка и прошепна тиха молитва за майка си.

Преди две години при такава молитва щеше да сведе глава шестнайсет пъти, преди да каже: „Амин“. Щеше да си отскубне две мигли, да ги нагласи перпендикулярно в дланта си, за да образуват миниатюрен кръст. Но днес, когато погледна нагоре към сложния витраж… Нико Адриан се чувстваше по-добре.

Така беше и с бившата първа дама Ленор Манинг. Независимо че беше мъртва вече от две години.

— Хайде, Нико, чакат те в дневната — извика високият санитар с дъх на сладък лук.

Нико огледа през рамо малката си гола стая в болницата „Света Елизабет“. Погледна единичното легло и боядисания скрин, където държеше Библията и календара на „Вашингтон Редскинс“. Италия беше изчезнала и тук нямаше никого, с изключение на Сладкия луков дъх.

— Кажи ми, че не си говориш с въображаеми приятели — помоли санитарят. — Защото иначе ще трябва да докладвам, Нико.

Нико смени тънката си усмивка с нова, по-широка. Веднъж допусна грешката на честността. Нямаше да го повтори.

— Вече не правя така, знаеш го.

Донякъде имаше право. След бягството и залавянето, когато го върнаха в „Света Елизабет“, на Нико му отне четири месеца, за да спре да изтръгва ноктите си, твърдо решен да се накаже заради стореното. Да те манипулират така, дотолкова да те обсеби религиозен дух, че да убие в името на бог. Сега лекарите се въодушевяваха от напредъка му. Позволиха му да получава поща, дори и да излиза на двора. През последните две години той се беше борил да се върне към собственото си равнище на нормалност. Да, чувстваше се по-добре. Но това не означаваше, че е излекуван.

Нико се обърна към единствения прозорец в стаята си и загледа спокойно и търпеливо как единичното легло, нощното шкафче и боядисаният дървен скрин бяха заменени от старинния железен сандък с бели свещи с аромат на роза, широкият брониран прозорец се превърна в красивия витраж на църквата „Санта Агата деи Готи“, посветена на света Агата, която не се отрекла от вярата си дори когато мъчителите отрязали гърдите й.

— Вече не изглеждаш нервен — констатира първата дама.

— Мисля, че съм развълнуван. Да. Много съм развълнуван — прошепна Нико на себе си.

— Хайде, Нико, имаш посетител — извика санитарят и църквата отново се стопи, а болницата се върна.

— Не. Имам нещо повече от посетител — настоя Нико и се отправи към дневната. Бог винаги помага. — Имам Клементин.