Брад Мелцър
Вътрешен кръг (21)

Глава 18

— Това е лошо, нали? — питам.

— Спокойно — шепне Тот и сваля надолу прозореца, а хапещият като змия студ ни атакува отвън. Опитва се да ме успокои, но с дясната ръка придърпва купчината вестници и покрива речника на Джордж Вашингтон.

— Съжалявам, приятели — с всяка сричка дъхът на охранителя се превръща на пара. — Документи за самоличност, моля.

— Хайде, Морис! — Тот свъсва гъстите си вежди. — Да не искаш да кажеш, че не ме познаваш…

— Не се заяждай, Тот. Такива са правилата. Документ.

Все така свъсил вежди, Тот бърка за картата си. Не му е забавно. Нито на охранителя, който се провира прекалено навътре през отворения прозорец. Очите му сканират целия автомобил. Сякаш търси нещо.

Заобикаля към багажника и плъзга под колата дълъг метален прът с огледало на края. Оглед за бомба. Не са правили оглед за бомба, откакто посрещахме германския президент преди близо година.

— Получи ли каквото искаше? — пита Тот, все още с ръка върху вестниците. Водещият материал на първа страница е за Орландо.

— Да. Всичко е готово. — Охранителят поглежда назад към караулното помещение. Не е нужно да си Джеймс Бонд, за да видиш накъде гледа: плоската, компактна охранителна камера, която е насочена право към нас. Няма съмнение, че някой ни наблюдава.

С оглушителен метален писък стълбчетата потъват надолу в земята и ни отварят път. Тот подкарва колата напред, лицето му отново е извърнато към мен. Сляпото му око е безполезно, но успявам да разчета израза му: не казвай нито дума.

Изпълнявам искането му по целия път от паркинга до асансьорите. Вътре, докато се изкачваме в тишина, Тот разтваря сгънатите вестници, но е ясно, че всъщност чете пъхнатия между тях „Речник на Ентик“. Гледам го как изучава завъртулките и ченгелчетата на ръкописния надпис: Exitus acta probat.

— Виждаш ли? — питам. — Това е Джордж Вашинг…

Отново ме пронизва с поглед, за да мълча. Този път чакам, докато стигнем до нашите кабинети на четвъртия етаж.

На табелката до вратата пише „Стая 404“, но тук ние я наричаме „Старата военна“, защото се специализираме в документите от Революцията и Гражданската война.

— Има ли някой вкъщи?… — извиквам при отварянето на вратата, макар вече да знам отговора. Светлините в дългото помещение са изключени. От лявата ми страна има метална дъска за писане, разделена на две колони — „Вътре“ и „Вън“ — с налепени половин дузина магнити, за да закрепваме нашите паспортни снимки. Това, разбира се, е смешно и наподобява детска градина. Но понеже постоянно тичаме до стелажите с документи за проучвания, системата работи. А точно сега всички са в колоната „Вън“. Това е, което ни трябва.

Знам, че няма да сме дълго сами, затова се втурвам към моята преграда в самото дъно. Тот бърза към своята най-отпред.

— Не искаш ли да погледнеш дали книгата е в нашата колекция? — питам, докато вадя ключа си, за да отключа средното чекмедже на бюрото си. За моя изненада то вече е отворено. За момент се замислям и се обръщам към компютъра си. След случилото се, е обяснимо да съм забравил да заключа снощи. Мисълта ми обаче се връща обратно към входната врата на дома ми…

— Ти си прави твоите фокуси, аз ще си правя моите — провиква се Тот и чувам стържене от отваряне на метално чекмедже. Ограденото пространство на Тот е голямо, съдържа стена от шест високи шкафа за папки, купчини книги (най-вече по неговата специалност: Ейбрахам Линкълн) и широк прозорец към Пенсилвания авеню и Военноморския мемориал.

Моето пространство е малко, запълнено от бюро, компютър и коркова дъска, покрита с листове с най-забележителните печатни грешки, които сме успели да открием в цялата история, включително в Библия от 1631 г.: „Ти прелюбодействай“, плюс първото издание на колонката за клюки във „Вашингтон пост“ от 1915 г., в която вместо новината, че президентът Удроу Уилсън е прекарал вечерта да забавлява госпожа Голт, ухажвана от него вдовица, пише: „Президентът прекара вечерта да обладава госпожа Голт“. Човек не получава тази работа, ако не е донякъде книжен плъх. Но с десетте си милиарда страници в нашите фондове не можете да я получите и без да сте отчасти боклукчия.

Докато компютърът ми се зарежда, грабвам клавиатурата, готов да се ровя. Мобилният ми телефон започва да звъни в джоба. Знам кой е. Точно навреме.

— Здравей, мамо — отговарям, без дори да се налага да поглеждам. След сърдечната операция помолих майка си да ми се обажда всяка сутрин, за да съм спокоен, че е добре. Но когато приближавам телефона до ухото си, вместо майка си чувам…

— Тя е добре — осведомява ме сестра ми Шарън. — Просто е уморена.

Имам две сестри. Шарън е по-голямата и дори когато постъпи в местния колеж, остана да живее с майка ми. Наричахме го „слабостта на Шарън“. Днес това е силата на цялото ни семейство. Тя изглежда като майка ни. Звучи като майка ни. А сега прекарва по-голямата част от живота си, като се занимава с всички здравни проблеми на майка ни.

На всеки две седмици изпращам част от заплатата си у дома. Но Шарън дава от своето време.

— Питай я дали ще ходи в „Джъмбо“? — използвам предпочитаното място за обяд на мама като начин да се осведомя. Ако ще ходи да обядва там, значи се чувства добре.

— Ще ходи — потвърждава Шарън. — И пита къде ще ходиш ти в петък вечерта — добавя, което е своеобразен отговор с любимия начин на мама да се осведоми. Тя не се интересува къде ще ходя и дали въобще ще ходя някъде. Само иска да знае: имам ли среща? И по-важното, ще преодолея ли някога преживяното с Айрис?

— Кажи й, ако обичаш, че съм добре — моля я.

— Бийчър, как е седемдесетгодишният ти приятел?

— И тъкмо ти ли ме питаш? Освен това никога не си се срещала с Тот.

— Сигурно е много мил, но ти казвам от личен опит: не промениш ли начина си на живот, някой ден ще станеш същият. Стар и мил, и съвсем сам. Поне ме чуй. Не се крий в тези архиви, Бийчър. Живей си живота.

— С тебе ли споря сега или с мама?

Преди да успее да отговори, поглеждам надясно. Ярка червена светлина мига на телефона на бюрото ми. Гласово съобщение.

— Май открих нещо, старче — извиква Тот от преградата си.

— Шар, трябва да тръгвам. Целуни мама от мен.

Затварям мобилния си и набирам гласовата поща, въвеждам ПИН кода. Докато чакам да чуя съобщението, набирам на клавиатурата комбинацията за идентификация на обаждането, вглеждам се в малкия екран на телефона и превъртам надолу, докато не виждам името на човека, оставил последното съобщение.

Уилямс, Орландо.

Сърцето ми спира.

Прочитам го отново. Орландо.

Компютърът ми мига събуден. Тот крещи нещо в далечината.

— Съобщение едно, постъпило в… шестнайсет и петдесет и осем… вчера.

И в ухото си, по телефона, чувам познатия баритон на Орландо и последните думи на един мъртвец.