Брад Мелцър
Вътрешен кръг (20)

Глава 17

— Добро утро, добро утро — напевно поздрави дежурната сестра д-р Палмиоти при влизането му в тясната приемна на Медицинската служба на Белия дом. Като обикновено боядисаната й черна коса бе сплетена на строга военна плитка, започнала да се разрошва от неспокойния сън през нощта. Зад нея, между банята и манипулационната, сгъваемото легло вече бе прибрано. Лекарят на Белия дом пристига първи сутринта, но дежурната медицинска сестра прекарва там цялата нощ.

— Добре ли спа? — попита Палмиоти, развеселен да забележи как сутрешната размяна на любезности звучи като след прекарана заедно нощ.

— Казвам на мама, че спя на по-малко от сто крачки от президента. Вертикално — отговори дежурната сестра, сочейки нагоре към тавана.

Палмиоти дори не чу шегата. Надничаше през рамото си назад към коридора. Червената лампичка над асансьора все още не светеше. Все още нямаше знак от президента Уолъс.

— Впрочем Мини иска да те види — каза сестрата. Очаква те. В твоя кабинет.

— Ти да не си… Робин, убиваш ме. Наистина. Направо ме гръмна.

— Тя е сестра на президента — изсъска шепнешком медицинската сестра. — Не мога да я изритам навън.

Палмиоти поклати глава и се помъкна към личния си кабинет в задната част на апартамента. Типично за дежурна сестра. Типично и за Мини.

— Хееей! — подвикна той и си надяна широка усмивка с отварянето на вратата. — Как е любимото ми момиче?

Срещу бюрото му, на тъмния кожен диван, седеше ниска четирийсет и осем годишна жена с набито тяло. Беше облечена в обичайната си безформена рокля, този път бледосиня, плюс дългите люлеещи се сребърни обеци на майка й от началото на осемдесетте години, времето, когато Палмиоти за първи път се срещна с Джесамин (Мини) Уолъс.

— Добре, Мини, какво има този път?

Мини вдигна брадичка, разкривайки късия си дебел врат и усмивка, която след инсулта се разтягаше само на едната страна.

— Не мога ли просто да мина да ти кажа здрасти? — попита тя с леко фъфлене (друг неприятен страничен ефект от инсулта), така че думата „здрасти“ прозвуча като „фрасти“.

— Не трябва ли да си на физиотерапия в момента?

— Вече бях — увери го Мини.

Палмиоти стоеше и я оглеждаше: седнала на дивана, показалецът й потропваше по яркорозовия бастун, все още необходим й, за да се движи. Дръжката на бастуна бе оформена и оцветена като глава на фламинго. Това беше проблемът да си сестра на президента — оказва се, че прекарваш живота си в търсене на други начини да се откроиш.

— Пак не отиде на терапия, нали?

— Ходих, разбира се.

— Мини… Покажи ми ръцете си — настоя Палмиоти.

С полуусмивка Мини се престори, че не го чува.

— Исках да те питам дали ще се видиш с Гейбриъл днес на обяд. — Имаше предвид отговорника за разписанието на президента.

— Моля те, не го прави — наблегна той.

— Какво да не правя?

— Какво е този път? Прием в Овалния кабинет? Президентът да говори на годишната ти конференция?

— Конференцията на „Кеъргивърс“, на най-добрите учени, изучаващи мозъчните травми — уточни тя; ставаше въпрос за каузата, на която сега отделяше най-много време. — Брат ми вече обеща да дойде, но когато говорих с Гейбриъл…

— Слушай, знаеш, че щом Гейбриъл казва не, значи е не — напомни той.

Протегна се към най-доброто средство да се проследи президентът — слушалката и радиостанцията на Сикрет Сървис, оставени върху бюрото му — и чу зад него внезапно да се надига глъчка. Зад гърба си в коридора на партера видя върволица от лични сътрудници на президента — началникът на канцеларията му, прессекретарят и един по-възрастен чернокож автор на речи бавно се събираха пред персоналния асансьор на Уолъс. Палмиоти го наблюдаваше от три години. Забрави радиото. Личните помощници винаги първи получаваха обаждане от камериера, който подготвяше костюмите на Уолъс.

Най-после червената лампичка над асансьора премигна с иззвъняване. Агент Мичъл прошепна нещо в микрофона на китката си и още двама агенти на Сикрет Сървис се появиха сякаш от нищото. Трийсет секунди по-късно президентът Орсън Уолъс, с нов костюм и вратовръзка, излезе, за да започне деня. За секунда президентът огледа коридора, преди да обърне внимание на рояка сътрудници.

Докторът поклати глава.

Не всеки президент е голям оратор. Не всеки президент е голям мислител. Но в модерната епоха всеки президент е майстор на едно нещо: на контакта с очи. Бил Клинтън беше толкова добър в това, че ако пиеше лимонада, докато говорите с него, щеше да гледа през дъното на чашата си, само и само да удържа контрола. Уолъс не беше по-различен. Сега излизането от асансьора се огледа, вместо да закове с поглед сътрудниците си…

Тогава Палмиоти разбра, че каквото и да се е случило снощи, то е по-лошо, отколкото си е мислил.

— Дай ми минутка — подхвърли президентът и потупа по рамото личния си помощник.

Започна да си проправя път през малката тълпа направо към края на коридора, където стоеше Палмиоти.

Служителите, естествено, го последваха.

Но когато президентът влезе в приемната на Медицинската служба, авторът на речи, прессекретарят и агентите на Сикрет Сървис спряха пред вратата и останаха да чакат в коридора, защото добре знаеха, че правото им на достъп не включва частното посещение на президента при лекаря.

— Доктор Палмиоти! — възкликна дежурната сестра, обзета от паника. Досега президентът бе идвал по този начин един-единствен път, и то съгласувано официално с графика.

— Виждам го — обади се от кабинета си Палмиоти.

— Къде го криеш? Знаеш ли, че пак е тръгнал по срещи? Каза ли ти, че излиза на срещи? — подразни президентът сестрата, като примигна със светлите си очи в опит да я очарова. Беше достатъчно добър, за да заблуди сестрата. Достатъчно добър, за да заблуди двамата служители пред вратата. Но не беше достатъчно добър, за да заблуди приятел, когото бе прецакал при размяната на бисквитки „Орео“ за вафли „Нила“ в пети клас.

Двамата мъже срещнаха погледи и Палмиоти усети как се надига тайфун. Беше виждал такъв израз по лицето на президента само три пъти: веднъж, когато вече беше президент; веднъж, когато беше губернатор; и веднъж в нощта, за която никога не говореха.

Президентът спря на прага на личния му кабинет и едва тогава Палмиоти забеляза книгата с твърди корици, която носеше.

Палмиоти повдигна вежди. Не сме сами, каза с очи. Уолъс надникна в кабинета и забеляза сестра си, а тя вдигна бастуна-фламинго и го поздрави с клюна. Ситуацията определено не беше идеална.

Президентът не й обърна внимание. Влезе в кабинета на Палмиоти, украсен с медицинските дипломи, накачени по стените още на първия му кабинет в Охайо. Тогава всичко беше много по-просто.

— Господин президент… — обади се личният помощник на Уолъс, застанал на прага заедно с началника на канцеларията.

В Белия дом умните служители обикновено получават покана да вървят с президента. Но най-умните, които стигат най-далеч, знаят кога да се отдръпнат.

— Ще бъдем ей там — обяви помощникът и се оттегли към рецепцията.

— Стюи тъкмо преглеждаше ръцете ми. — Мини се приведе напред и протегна отворени длани към Палмиоти.

— Чудесно — промърмори Уолъс и без дори да поглежда сестра си, затвори вратата на кабинета. Имаше по-големи проблеми за решаване.

— Да приема ли, че гърбът пак те боли? — попита Палмиоти.

Орсън Уолъс огледа приятеля си. Контактът с очи на президента беше забележителен. По-добър, отколкото на Клинтън. По-добър от Буш. По-добър от Обама.

— Толкова, че няма да повярваш — лидерът на свободния свят артикулираше внимателно всяка сричка. — Дали можеш да помогнеш?

— Ще видим — отвърна Палмиоти. — Първо искам да ми кажеш къде те боли.