Брад Мелцър
Вътрешен кръг (122)

Глава 119

Преди четиринайсет години

Сагамор, Уисконсин

— Бийчър… клиент на обратно изкупуване! — извика господин Фарис от канцеларията на антикварната книжарница.

За седемнайсетгодишния Бийчър не беше трудно да се втурне по пътеката между претъпканите рафтове, пълни със стари книги с меки корици. Забави ход едва когато видя кой го чака на касата.

Позна я в гръб само по дългата й черна коса. Би я познал навсякъде.

Клементин.

Бийчър се промуши под повдигащия се тезгях и застана зад касата, като се опитваше да изглежда спокоен.

— Клементин… Здрасти.

— Не знаех, че работиш тук.

— Ами да. Аз съм Бийчър — и той посочи към себе си.

— Знам името ти, Бийчър.

— Е, ами… не… страхотно — молеше се да намери по-добри думи, но засега стигна дотук. — Значи имаш нещо за нас? — добави и посочи към синята щайга от мляко, която беше внесла вътре и сега стоеше до краката й.

— Чух, че вие, момчета, плащате по петдесет цента за стари плочи и дискове.

— Петдесет цента за плоча. Петдесет цента за книга с меки корици. И цял долар, ако е нова с твърди корици… Но той ще плати много повече, ако имаш албума „Одеса“ на „Би джийз“ от шейсет и девета с оригиналната обложка.

— Нямам „Би джийз“. Имам само тези…

Тя извади от щайгата за мляко половин дузина дискове със снимка на майка й на тях: „Най-големите хитове на Пени Максуел“.

Бийчър знаеше правилата. Изкупуваха всичко, стига в магазина вече да нямаше твърде много екземпляри.

Преди два часа майката на Клементин бе идвала с молба към господин Фарис да откупи няколко дузини от нейните дискове: заради певческата й кариера семейството й се местело в Детройт и тя събирала тъй необходимите й пари. Господин Фарис, разбира се, й услужи. Той винаги услужваше. Затова стъклото на книжарската витрина си стоеше пукнато, а климатикът никога нямаше да се оправи. Затова, когато Бийчър погледна съвсем същите дискове, донесени от Клементин…

— Няколко допълнителни екземпляра определено ще ни влязат в работа — реши той накрая.

— Наистина ли? Сигурен ли си?

— Абсолютно. Слушал съм ги. Майка ти има страхотен глас. Като ранната Дина Вашингтон, но по-мек и с по-голям диапазон, и, разбира се, без ужасяващата свръхдоза дрога.

Клементин не успя да сдържи усмивката си.

— Знам, че вече сте купили екземплярите на майка ми и сте затрупани с тях.

— Имаме и трийсет екземпляра от „Да убиеш присмехулник“. Но всяка нова учебна година ги продаваме до един.

Свела глава, Клементин го изгледа дълго и мълчаливо над тезгяха. Така гледа човек, когато пресмята нещо наум.

— Не си кретен като всички останали.

— Не е вярно — възрази Бийчър и посочи щайгата за мляко. — Просто ти се подмазвам, за да ти взема евтино онзи „Франкенщайн“ с меки корици там. Това е британското издание. Мога да направя пари от него. Какво друго имаш?

Клементин вдигна щайгата и изсипа на тезгяха поне още двайсет книги с меки корици, няколко с твърди и купчина използвани дискове, включително „Бойс ту мен“, Уилсън Филипс и „Калър ми бед“.

— Имам и тази… — Клементин извади книга с корици от протрита синя кожа, съдрано гръбче, окъсани замърсени страници и проскубана копринена лентичка за отбелязване. — Не е в добро състояние, но… със сигурност е стара. 1970.

Бийчър наклони глава и прочете златните букви върху гръбчето. „Сто години самота“, Габриел Гарсия Маркес.

— Хубава книга. На майка ти ли е?

— Майка ми мрази да чете. Май е на баба ми. О, има и един друг проблем… Корицата е… Тя отгърна кожената подвързия и се видя, че липсва предната корица.

— Е, нали страниците още се крепят заедно — отбеляза Бийчър.

— А?

— Страниците… Виж… — Той вдигна книгата за остатъците от корица и я провеси във въздуха; страниците се разтвориха като ветрило. — Ако подшиването е добро, всички страници остават закрепени.

— Това някакъв фокус на антикварните книжарници ли е?

— Всъщност го знам от майка ми. Когато баща ми… когато почина… Преподобният Лури й каза, че дори едната корица на книгата да липсва, докато другата си е на мястото, страниците ще се държат заедно. Говореше за мен и сестрите ми. Сравни майка ми с другата корица. А ние сме страниците.

Клементин стоеше мълчаливо и гледаше надолу към старата книга със синя кожена подвързия.

— Опитваше се да направи аналогия с живота — поясни Бийчър.

— Разбрах. — Клементин продължаваше да изучава стария том.

Мълча почти минута, опряла левия си лакът върху тезгяха. След десетилетие този лакът щеше да бъде покрит с дълбоки бели белези от инцидент, който тя никога нямаше да споменава.

— Допускаш ли този екземпляр да е принадлежал на баща ми? — попита накрая.

Бийчър сви рамене.

— Или си е просто книга.

Клементин погледна нагоре и пусна още една усмивка към Бийчър. Най-широката досега.

— Знаеш ли, с майка ми се местим в Детройт.

— Чух.

— Обаче… наистина трябва да поддържаме връзка.

— Ами да. Страхотно. Бих искал… — Бийчър почувства как вълнението стяга гърдите му, особено когато видя как Клементин посяга и пуска подвързания с кожа шедьовър на Маркес обратно в своята щайга за мляко.

— Нека да ти дам моя имейл адрес — предложи той.

— Имейл?

— Онова нещо… то е ново и… Всъщност е глупаво. Никой не ги използва.

Бийчър грабна едно квадратно листче — господин Фарис ги набавяше, изрязвайки използвани, изхвърлени листове — и бързо надраска пощенския си адрес и телефонен номер. Клементин направи същото.

Размениха си листчетата, Бийчър бързо пресметна какво е купил от нея и изплати общата сума от трийсет и два долара (закръгли нагоре последните петдесет цента).

— Непременно ме потърси, ако някога стигнеш до Мичиган — поръча му Клементин от прага.

— И ти също, когато се върнеш тук на посещение — извика той.

С еднакви искрени усмивки на лицата Бийчър и Клементин си помахаха за довиждане, знаейки отлично, че никога няма да се видят отново.