Брад Мелцър
Вътрешен кръг (105)

Глава 102

— Мога ли да ви помогна с още нещо? — Джина стои в пещерата, пред прага на отворената червена врата.

— Добре сме — уверявам я аз.

Далас е вече в помещението за съхранение. Нямам търпение да го последвам.

Джина не помръдва от мястото си. Като търговски представител тя отговаря пред господин Хармън и Президентския архив за нашето посещение, трябва да провери нашите документи за самоличност и дори да въведе шестцифрения код, с който се отваря стоманената врата (и втората врата точно зад нея). Но без необходимото разрешение за достъп, тя не може да се присъедини към нас вътре.

— И двете врати се отварят отвътре — осведомява ни тя, а от помещението ни лъха студен въздух.

Хвърлям бърз поглед към хидро термометъра на стената до вратата. Температурата е близо 14 градуса, по-студено, отколкото обикновено я поддържаме.

— Ако се сетите за нещо друго, просто ми се обадете — добавя тя и потупва кожения калъф за телефон на хълбока си. Разгадала изражението ми, добавя: — Връзката е отлична. Имаме клетъчни кули навсякъде.

Думите й са незабавно потвърдени — телефонът ми започва да вибрира. Виждам, че е Тот. Отново.

— Трябва да вдигна — кимам кратко за довиждане на Джина, разбираща кога клиентът се нуждае от поверителност.

Червената стоманена врата се затръшва, телефонът ми продължава да вибрира, а аз се извръщам към нашата цел и пристъпвам през втората врата, където влажната тъмнина на пещерата е заменена от огромна ярко осветена бяла зала с размерите на самолетен хангар и стерилна, колкото нашите служители от „Консервация“ могат да постигнат. Всъщност това е просто една по-просторна, по-осветена версия на нашите библиотечни хранилища във Вашингтон, изпълнена с безброй редици метални рафтове. Но вместо само с книги и кашони за документи специално изработените рафтовете са запълнени с пластмасови кутии и метални контейнери, които съдържат стари компютърни ленти, ретрофилми и хиляди и хиляди негативи на стари фотографии.

Има си причини тези неща да са тук, а не във Вашингтон. Едната е ниската температура (по-добра е за филмите). Втората е цената (по-добре е за нашия бюджет). А друга… особено за кашоните с документи, заключени в осигурената клетка от лявата ми страна… е тъй нареченото „географско разделение“. Това е една от най-жизненоважните и най-малко известни задачи на Националния архив. Ако някога терористична атака превърне Вашингтон в огнено кълбо, ние сме напълно подготвени с документи и процедури, за да сме сигурни, че нашите най-важни институции ще оцелеят.

Но когато пристъпвам в залата, аз съм истински притеснен само за моето оцеляване.

— Намери ли го вече? — подвиквам на Далас.

Той бърза по централната пътека и проверява номерата на групите документи по всеки ред рафтове, покрай които минава. Единственият му отговор е внезапен завой надясно, където изчезва в един от далечните проходи в дъното. Определено сме близо.

Телефонът ми вибрира за четвърти път и обаждането се прехвърля на гласова поща. Нямам представа дали Тот знае къде сме. Но сега, когато не може да ни спре, вероятно няма да е зле да разбера.

— Бийчър съм — отговарям и чакам да видя колко време ще му отнеме да клъвне.

— Къде си, по дяволите? — пита Тот. — Оставих ти половин дузина съобщения!

— Не съм ги получил. Аз само… беше безумен ден.

— Недей. Познавам кога лъжеш, Бийчър. Къде си? С кого си?

Обмислям за момент отговора си. Дори и по телефона, кълна се, чувствам как ме пронизва здравото око на Тот.

— Тот, ти трябва да…

— Още ли си с Клементин? Тя не си ли тръгна след гробището?

Мълча.

— Откъде знаеш, че съм бил на гробището?

— Защото не съм идиот като другите идиоти, в които май си влюбен!

— Чакай… един момент. Пратил ли си някого да ме следи?

Преди да успее да отговори, телефонът ми изписуква. Поглеждам и разпознавам номера. Само заради този човек бих прекъснал.

— Тот, задръж за секунда.

— Не ми затваряй!

С едно кликване го оставям на изчакване.

— Господин Хармън? — обръщам се към служителя от Президентския архив, който не само ни помогна да влезем в пещерата, но и знае точно какъв документ търсим. — В-в-всичко наред ли е?

— Точно това исках да разбера — изненадващо тонът му звучи по-меко и по-услужливо от обикновено. Достатъчно, за да ме направи подозрителен.

— Добре ли е всичко там, долу?

— Ами… да… добре сме — млъквам за миг объркан. — Има ли причина да не сме добре?

— Ни най-малко — той се връща към военната си категоричност. — Само държа се уверя, че сте стигнали. Помолих хората от Копър Маунтин да останат до малко по-късно, когато чух, сте загубили указанията.

— Какво съм загубил?

— Изпратените указания. Секретарката ти каза…

— Моята секретарка?

— Жената, която се обади. Каза, че сте загубили указанията.

Отляво зад стелажите се чува метално прищракване. Проблемът е, че Далас с далеч надолу от дясната ми страна.

Според хидро термографа все още е студено — около 15 градуса. Изведнъж обаче дългата бяла зала ми се струва като пещ. Тук явно не сме сами.

— Господин Хармън, нека ви се обадя по-късно — прекъсвам разговора. — Далас, имаме проблем! — изкрещявам, втурвам се по пътеката и превключвам на разговора с Тот.

— Чакай, с Далас ли си? — пита Тот, чул последните ми думи по телефона.

— Тот, това не е…

— Бийчър, не знаеш какви ги вършиш!

— Грешиш! За първи път знам точно какво върша!

— Внимавай! — избухва той. — Знам какво е направила Клементин… Знам, че баба й е умряла отдавна… Дори знам как го е направила! Получихме доклада от токсикологията, открили са перорално лекарство за химиотерапия в кръвта на Орландо, въпреки че той никога не е имал рак. Така го е отровила… сложила го е в кафето му! Къде си сега, за бога, и можеш ли да отидеш на сигурно място?

Умът ми работи усилено, като се мъчи да намери правилното място на всяко ново парче от пъзела. Удивително е колко бързо се намества всяко от тях.

— Къде си, Бийчър? — пита Тот отново.

Част от мен знае да си мълчи. Това е онази част, която задържаше Тот на една ръка разстояние след нощта, когато отидох до дома на Клементин. Но без значение колко е лесно да си представя, че е враг, не съм в състояние да се отърся от една картина: преди три години по време на обяда в нашата столова Тот най-накрая ми се довери достатъчно, за да ми разкаже за първата нощ от петдесет години, когато спал сам в дома си след смъртта на жена му. Не могъл да се застави да спи под същите завивки, щом нея я нямало.

Не ми пука кой какво разправя. За някои неща не може да се лъже.

— Тот, чуй ме. Мисля, че Клементин е тук. С нас.

— За какво говориш? Къде е това тук? С кого си, освен с Далас?

— С тях. С Кръга Кулпър.

Чувам го как си поема дълбоко дъх.

— Трябва да се махнеш оттам, Бийчър.

— Ние сме… ние сме на път да… — казвам, докато стигам до дъното на помещението и забелязвам Далас в един от проходите. Застанал е на колене и рови в картонена кутия за папки… нова кутия, надписана „Уолъс/Роден град“ с дебел маркер.

— Тъкмо вземаме…

— Забрави Кръга Кулпър. Махни се оттам!

— Не виждаш ли? Беше прав за тях. Далас ме заведе и…

— Далас не е в Кръга Кулпър!

Спирам рязко на ъгъла и блъскам квадратна кутия за документи от рафта. Тя се стоварва на циментовия под и наоколо се пръсват листове хартия.

— Какво каза? — питам.

— Далас не е в Кръга Кулпър. Никога не е бил.

— От-откъде знаеш?

Тот си поема пак въздух, гласът му е по-скоро мърморене, отколкото шепот.

— Защото аз съм Кръгът Кулпър, Бийчър. И се кълна, че в момента, в който намери каквото търси, Далас ще сложи край на живота ти.

В края на прохода, все още на колене, докато прелиства една определена папка, Далас поглежда към мен над надрасканите си черни очила за четене.

— Как си, Бийчър? — извиква той. — Не изглеждаш много добре.