Брад Мелцър
Вътрешен кръг (102)

Глава 99

Карла Лий разбра, че денят ще бъде лош. Разбра го, когато двегодишният й син се събуди в 5:40 сутринта и скокна, готов да си играе. Разбра го, когато жълтата кутийка маргарин за сутрешното й хлебче се оказа съвсем празна, а нейният съпруг я бе прибрал в хладилника. И го разбра, когато бързаше да се прибере от срещата в три следобед и видя мъртвото животно на Франклин Роуд.

И преди беше виждала умрели животни на магистралата. В тези части на Западна Пенсилвания винаги се намираха елени, лисици и множество опосуми без късмет. Карла дори беше спирала заради някои (като собственик на куче сърце не й даваше просто да отмине, ако е куче).

Но тук, на хълмистата улица със слабо движение Франклин Роуд, ако някой видеше мъртво животно, то никога не изглеждаше така.

Карла не успя да различи даже козината… не съумя да каже дори какъв вид създание е било. Животното беше… При навлизането в плавния завой с кафявата си очукана тойота „Камри“ Карла присви очи. Нямаше друг начин да го каже. Животното беше премазано. Премазвано многократно. Хората вероятно дори не са го виждали, ако са карали бързо иззад завоя. Ала Карла беше майка. С три деца. И собственица на сладка малтийска болонка, която се изпишкваше на пода всеки път, когато някой влизаше през вратата. От години не беше навлизала с висока скорост в завои.

Поради тази причина й се откри отличен изглед към горкото същество, превърнато в каша от разбъркани червени и черни вътрешности, покрити с мухи.

За Карла, майка и собственичка на болонка, това стана най-лошата част от нейния лош ден… този образ се загнезди в главата й.

Преди да се отърси от гледката, зави по Брачтън Роуд.

Не се беше отърсила и когато спря на огромния служебен паркинг, разположен отвъд пътя срещу подземното съоръжение за съхранение, известно като Копър Маунтин.

Щом излезе от колата на студения вятър, който духаше от близките Пенсилвански хълмове, и се втурна към пристигащия бял училищен автобус, използван за превоз на служителите, все още виждаше червено-черната каша.

Образът продължаваше да блуждае в съзнанието й и обсебваше цялото й внимание, когато тя и нейните колеги се струпаха, за да се качат в пристигналия автобус. И тъкмо защото тази гледка витаеше пред очите й, сред обичайната блъсканица при качването в автобуса на Карла въобще не й направи впечатление младата чернокоса жена, застанала съвсем близо зад нея.

— Моля, минавай, ти беше по-напред — махна учтиво Клементин с топла усмивка.

— Благодаря — отговори Карла и се качи, без дори да забележи колко много си приличат с Клементин и по прическата, и по целия им външен вид.

След минути белият училищен автобус мина през бариерата и спря пред главния вход на пещерата. За толкова години Карла беше свикнала да работи под земята. С навлизането в пещерата по покрива на автобуса бавно пропълзя дълга сянка и погълна последните лъчи дневна светлина. Карла усети познатото свиване в стомаха. Погледна въоръжения охранител, който винаги ги поздравяваше при слизането от автобуса, бръкна в чантата си за пропуска и…

— Опааа — прошепна тя. — Трябва да се върна — извика на шофьора на автобуса.

— Всичко наред ли е? — попита Клементин.

— Да. Май съм си забравила пропуска в колата.

— Постоянно ми се случва — каза Клементин и тръгна към предната част на автобуса, извади пропуска, който беше задигнала от чантата на Карла, показа го за миг на пазача и последва другите служители по бетонната пътека в Копър Маунтин.

Карла Лий определено имаше лош ден. Денят на Клементин обаче се очертаваше да бъде страхотен.

Особено ако успееше да намери необходимата й папка.