Пиер Гамара
Приключението на „Крилатият змей“ (9)

IX
Телефонен звън

На другия ден закусвах в трапезарията, когато вратата изведнъж се отвори.

— Я, гледай! Феликс! — каза майка ми.

Феликс бе дошъл да ме вземе за училище. Това бе изключително събитие. Обикновено, както знаете, той ме чакаше да мина, за да излезе от къщи.

— Какво се е случило, Феликс? — учуди се майка ми. — Да не е болен някой у вас? Сигурно идваш да се обадиш по телефона на лекаря.

— Съвсем не. Родителите ми са добре. Подранил съм и затова дойдох да взема Бертран.

— Е, много добре тогава. Малко е студено тази сутрин…

— Малко, да — потвърди Феликс.

— Но денят ще бъде хубав. Ще изпиеш ли купичка мляко с кафе?

— О, може. Ще правя компания на Бертран. Благодаря много.

Разбрах, че приятелят ми имаше нещо да ми каже, но чакаше майка ми да излезе. Преместих към него хляба и маслото.

— Една филийка, Феликс?

— Щом настояваш…

Той си отряза една дебела филия и започна старателно да размазва маслото, оглеждайки се предпазливо. Майка ми най-после съобщи, че отива да нагледа птиците. Баща ми беше в обора. Ние останахме сами.

— Казвай, има ли нещо подозрително тази нощ? — попита ме Феликс с пълна уста.

— Нищо. Право да ти кажа, спах като пън.

— Хм… Не трябва да се отпускаме.

— Ацтекът се качи рано в стаята си.

— И после не излезе ли?

— Не вярвам.

— Добре. Сега на всяка цена трябва да прочетем продължението на завещанието. Надявам се, че го е написал и то се намира в стаята му.

— Искаш отново да влезем в стаята му и да го търсим ли?

— Разбира се.

Феликс глътна последната хапка от филията и ме погледна строго, с широко отворени очи.

— Трябва да завършим това, което сме започнали.

— Ами ако ни изненада?

— Не става въпрос да се оставим да ни изненада. Трябва да издебнем удобен случай. На тази работа не може да се гледа небрежно. Това е въпрос на живот или смърт, не забравяй! И те засяга лично тебе. Става дума за твоя братовчед. А кой е наследникът на твоя братовчед? Ти самият. Помислил ли си, че може би ще наследиш десет хиляди кюлчета злато!

— Десет хиляди кюлчета злато!

— Точно така беше написано на листчето… Не се безпокой, аз съм го скрил на сигурно място… Да, десет хиляди кюлчета злато. Виж, всичко зависи от големината на кюлчетата… Може би не са като греди, но да допуснем, че са само колкото шоколадени блокчета… Представяш ли си какво богатство е това?

Феликс наведе глава и замечта. Той мечтаеше без съмнение за тези десет хиляди кюлчета или блокчета и не знам кое повече го привличаше — златото или шоколадът.

Времето напредна. Трябваше да тръгваме. Феликс глътна последната капка от млякото с кафе и ние потеглихме за училище.

Феликс беше разочарован, защото нашият пансионер не се показа. След вчерашната разходка сигурно бе решил да поспи по̀ до късно.

— Жалко! — каза приятелят ми. — Така ми се искаше да узная как прекарва времето си. Ние трябва да го наблюдаваме на всяка цена. Бдителност!

По пътя отново започна да ме измъчва една мисъл.

— Феликс, ти спомена за наследство. Според тебе аз ли ще бъда наследник на моя братовчед?

— Първо баща ти, но после ти.

— Добре, но това злато не ни принадлежи. То е на майасите, на мексиканците, знам ли…

— Да, така е, но не забравяй, че този, който открие някакво съкровище, има право на част от него. Това е нещо като възнаграждение. Да приемем, че нямаш право на десет хиляди кюлчета злато, но може би имаш право на половината или на една трета… Та дори да ти се паднат само хиляда златни кюлчета… Какво ще направиш с тях?

— Мисля, че ще си купя скутер.

— Скутер ли, ти си луд! Скутерите са опасно нещо…

Той се замечта за миг и добави:

— Аз бих си купил една библиотека… Една хубава библиотека.

— Дъбова или орехова?

— Не, само от екзотично дърво. Една хубава библиотека от палисандър, махагон или окуме… с рафтове от теково дърво^[1].

 

 

Денят премина като всеки спокоен зимен ден в планината. Имаше слънце както и предния ден. От прозорците на класната стая ние се възхищавахме на ледените висулки по клоните и капчуците, които пречупваха светлината и ставаха многоцветни.

Господин Казен няколко пъти направи забележка на Феликс, че не внимава. Феликс бе далеч от правилото за миналите причастия, от действията с дроби и другите „приятни“ неща, които търпеливо ни обясняваше нашият учител. Феликс мечтаеше. Той се бе откъснал от класната стая, от славната стара печка, която бумтеше между чиновете, от зеленокафявата карта на Франция, която висеше зад катедрата, и от таблицата на измерителната система, за да се впусне по океаните на борда на някой кораб. Феликс крачеше из непроходимата джунгла, убиваше змии и ягуари с дебела тояга от теково дърво…

— Какво правиш, Феликс? — извика по едно време господин Казен.

Феликс вдигна кръглото си лице, по-червено и от мак.

— Невероятно! Господин Феликс съзерцава картата на Мексико, вместо да внимава в урока по смятане! А когато говорим за география, ти може би ще се занимаваш с аритметика, нали?

— О, не — отговори Феликс спонтанно и откровено.

— Както и да е, но тази вечер ти ще останеш тук наказан!

Феликс въздъхна и ме погледна отчаяно. Това наказание идваше съвсем не навреме. Нашият пансионер често отиваше на разходка точно когато излизахме от училище. Бяхме решили да влезем тайно в стаята му тогава, за да прочетем продължението на завещанието.

— Жалко — прошепнах аз, — ще остане за утре.

 

 

На другия ден щастието ни се усмихна. Баща ми беше решил да отиде за дърва, и то с бащата на Феликс. Дървата бяха насечени отдавна, но поради една или друга причина бяха отлагали пренасянето им досега.

— Наистина — каза баща ми, — снегът не е дълбок. Шейната ще се плъзга добре и на добичетата няма да им бъде трудно да я теглят. Дървата са на наклона, затова ще ги товарим лесно.

Той предложи на нашия пансионер да го заведе и господин Дюран-Очоа прие с удоволствие.

— Ще тръгнем към десет часа и ще се върнем, преди да мръкне. Бих почакал до четвъртък — прибави баща ми, — за да заведа и децата, но се страхувам, че тези дни времето може да се развали. За вас, господин Дюран, това ще бъде една хубава разходка.

Бяхме и разочаровани, и доволни. Разочаровани, защото много обичахме да ходим в планината за дърва, и доволни, защото отсъствието на пансионера ни развързваше ръцете.

Тази сутрин малко преди десет часа — бяхме в двора по време на междучасието — чухме силния глас на господин Лапюжад, който подвикваше на воловете. Той вървеше напред с остен на рамо. Поздравихме го през оградата. Баща ми и господин Дюран вървяха след празната шейна.

Когато те изчезнаха, Феликс се обърна към мен:

— Чудесно, хубав ден ще бъде! Като се наобядвам, веднага прескачам при теб и ще прочетем продължението.

 

 

Всичко стана, както бе предвидено. Към дванайсет и половина часа ние с майка ми още обядвахме, когато Феликс се появи. Сигурно бе обядвал съвсем набързо, което за него беше голяма жертва.

— Деца — каза майка ми, — сега ще ви оставя за малко. Трябва да отида до магазина да купя прежда. Вие ще пазите къщата.

— Разбира се! — провикна се Феликс. — Не се притеснявайте.

— Не вярвам някой да дойде сега…

— Ние ще поучим малко — прибави моят приятел, — ще правим съчинение по география.

— Седнете край огъня. Аз се връщам след четвърт час.

Феликс ми хвърли многозначителен поглед. Продавачката минаваше за голяма бъбрица и ако майка ми се заприказва с нея, нямаше лесно да се отърве.

Майка ми се загърна с шала си и тръгна към вратата.

— Охо — каза тя, преди да излезе, — небето май се притулва, нашите дървари на връщане може да имат повече сняг, отколкото на отиване.

Наистина времето се беше променило. Склоновете на долината не блестяха вече под ясното зимно слънце. Тежки сиви облаци се носеха над Фабиак. Лека-полека притъмня. Трапезарията на нашата странноприемница бе почти потънала в полумрак.

Като останахме сами, инстинктивно започнахме да шепнем.

— Никой ли няма? — попита Феликс.

— Никой!

Вятърът не беше много силен. Той шушнеше в комина на огнището. Докато се изкачвахме по стълбите, лекият му и неясен глас ни придружаваше.

Пред вратата на пансионера Феликс се обърна:

— Сигурен ли си, че го няма?

— Разбира се, нали го видяхме на пътя тази сутрин.

— Разбира се — повтори Феликс.

Отворихме вратата, без дума да продумаме.

Стаята бе все така спокойна и скромно наредена със старото орехово легло, издутия скрин, малката маса и няколкото стола. Всичко беше подредено. Нямаше нито прашинка. Във въздуха се носеше аромат на парфюм.

— Усещаш ли миризмата? — попита ме Феликс.

— Да, на одеколон мирише.

— Може би…

На масата бяха подредени същите илюстровани списания, същият пепелник, същата кожена папка, същата географска книга.

Стояхме на прага и се колебаехме. Сякаш беше започнало да се свечерява. Сивкава светлина влизаше през прозореца. Шумоленето на вятъра се чуваше наоколо. Феликс ме хвана за ръката.

— Ами ако има някой на балкона?

Повдигнах рамене.

— Да отидем да видим — предложи тихо той.

Приближихме се бавно до прозореца. На балкона нямаше никого. Въпреки това страхът на Феликс обхвана и мене. Мислех за отмъщението на сеньор Валдивиа. Дали мексиканецът с дългите мустаци не бе наоколо, дебнещ нашия пансионер, за да му открадне тайната на съкровището?

— Хайде — каза Феликс, отново окуражен.

Приближихме се до масата. Феликс протегна ръка към папката, после се поколеба.

— Е, добре де, отваряй! — извиках аз.

Най-после той я отвори.

Папката беше празна.

— Я гледай! — промълвих аз. — Сигурно го е сложил другаде, може би в куфара си.

— Мисля, че куфарът е под леглото.

— А, виж, куфара няма да отваряме. Ако родителите ми узнаят…

— Я помисли малко! — изръмжа Феликс. — Отнася се за твоето наследство.

Всъщност той имаше право. Отнасяше се за Жан от Фабиак, за моя братовчед Жан и за едно приказно съкровище, скрито в джунглата.

— Трябва да намерим продължението на завещанието, трябва да го намерим! — настоя моят приятел, размахвайки юмрук.

Въздъхнах. Много бях затруднен.

— Слушай, Феликс, дали да разкажа всичко на баща ми?

— Само това остава да направиш! Ние сме на прав път и Очоа нищо не подозира. Ако разкажеш на баща си, той може да прибърза. Очоа ще изчезне и всичко ще приключи.

— Тогава?

— Тогава да търсим! Ако завещанието е тук, ние трябва да го намерим. Но да не би…

Феликс ме погледна ужасено.

— Да не би сеньор Валдивиа вече да го е пипнал!

Обмисляхме точно това, когато силен звън ни накара да подскочим.

— Какво е това? — пошушна Феликс.

— Нищо, телефонът.

— Телефонът ли? Бързо да слизаме! Трябва да приемем разговора!