Пиер Гамара
Приключението на „Крилатият змей“ (4)

IV
Старият хамбар

На другия ден, събота, най-после заваля сняг. Първите нежни снежинки като че се стопяваха още във въздуха, без да могат да достигнат земята. Но полека-лека злочестите покриви, дърветата и поляните се покриха със снежен прашец. Към обед цялата околност се премени в бяло.

Долината сякаш бе станала по-голяма. Под слънчевите лъчи склоновете изглеждаха покрити с ослепително бял сатен. Горките зимни зелки, жалките лехи на морковите с повехнали листа и почернелите храсталаци в градините бяха изчезнали. На тяхно място се виждаха само неопределени купчинки с цвят на мляко и слонова кост.

— Ах, ако снегът беше от захар! — каза ми Феликс, който вървеше до мен по пътя за училище рано следобед.

А щом въображението му заработеше, лакомецът се впускаше във фантастични приключения.

— Да речем — започна той, — че някакви изследователи пристигат на непозната планета. Слизат от ракетата и виждат огромно снежно пространство… Всъщност те си мислят, че е сняг… Навеждат се… Невероятно! Всичко е от захар, истински сметанов сладолед… Представяш ли си? Въпросът за прехраната е разрешен…

Но после изведнъж стана сериозен и ме запита:

— Какво става с ацтека?

— Нищо особено. Майка ми каза, че стоял цялата сутрин в стаята си. На обед се хранихме заедно. Той яде с голям апетит. Като тръгвах, пушеше лулата си край огъня. Както виждаш — нищо неестествено!

— Кой знае?… Това съвсем не значи, че не трябва да си отваряме очите. Казваш, че пуши лула, а?

— И лула, и цигари.

— Да не забравяме, че тютюнът идва от Америка.

— Не виждам какво…

— Точно защото не виждаш, трябва да си отваряш очите — отряза ме Феликс категорично.

Разказах му, че предната вечер бях видял нашия пансионер да пуши цигара на балкона.

Феликс реши, че това е съвсем неестествено. Никой не излиза да се разхлажда по балконите нощем посред зима. Нормалните хора се сгушват на топло в най-закътаното място на леглата си.

 

 

През целия следобед валя сняг. Като излязохме от училище, дебела пелена застилаше площада. Селото бе притихнало. Стъпките се заглушаваха в синкавия памук, който покриваше земята. Вратите бързо се отваряха и затваряха. Глухи удари достигаха откъм дръвниците, където мъжете цепеха дърва. Бледи светлинки прорязваха черните стени. Майките приканваха с тревожни и сърдити гласове дечурлигата да се прибират.

Скоро на площада остана само групата на „големите“. Ние разговаряхме за следващия ден, организирвахме първото пързаляне със ски и шейна.

— Снегът е хубав — каза Мари Лестрад, — няма смисъл да ходим много далеч. Достатъчно е да отидем на Мореровата поляна.

Това беше хубава, леко наклонена ливада, която се намираше зад училището; дотам се отиваше лесно.

— Не съм съгласен — провикна се едрият Робер Тужас. — Ако останем наблизо, цял куп дечурлига ще се навират из краката ни. Предлагам ливадата на Дарегибери. Бащата на Бертран разрешава. Нали, Бертран?

Потвърдих с глава. Баща ми не бе противник на спорта, а и нашата ливада беше много подходяща за пързаляне.

— Ливадата на Бертран е много стръмна! — отбеляза малкият Жозеф Кантие, синът на месаря.

— Точно това ни трябва! — каза Тужас, който беше първокласен скиор.

— Както искате — спокойно забеляза Феликс, — но аз ви предупреждавам, че поляната на Бертран е опасна, най-опасната в околността. Миналата година едва не се…

— … намери в Люшон! — прекъсна го Мари Лестрад.

Всички се изсмяха.

Наистина миналата година Феликс Лапюжад бе направил знаменито спускане и овалян в сняг като снежен човек, изгубил и ски, и щеки, се бе изтърколил чак до пътя.

— Освен това — продължи Феликс, без да трепне — вие забравяте, че това място е прокълнато. Някога там е бил разкъсан от вълк един човек…

— През коя година? — попита Мари Лестрад, която просто умираше от смях.

— През 1645 — съобщи Феликс без никакво смущение. — И не само това. Някога на същото място е имало и бандити. Те дебнели пътниците и запалвали ходилата им. А там май че слизат и мечки…

— Спрете го! Затворете му устата! — извика Мари Лестрад. — Ако го оставите да говори, може да ни разказва романи цяла нощ.

Разделихме се, без да вземем никакво решение. Все пак, като стигнахме на площада, уговорихме да се срещнем рано следобед.

— Аз не знам дали ще дойда — каза Феликс, като се прибирахме. — Малко кашлям. По-добре е да бъда предпазлив. А искам и още веднъж да прочета „Потайностите на Амазония“. Ще седна край огнището, ще сложа да се пекат ябълки в пепелта и…

Изречението му остана недовършено. Феликс ме хвана за ръка и ме повлече към вдлъбнатото празно място близо до бакалницата на Морер. Изправи се на пръсти и ми пошушна на ухото:

— Не мърдай! Той е там, погледни го!

Наистина той беше там. Не ни бе видял. Пресичаше полутъмния площад. Облечен със сивото си палто, с нахлупена до ушите шапка и с ръце в джобовете, той се отправяше към планината. Нямаше вид на човек, който бърза.

Спря се за малко пред витрината на Тужас и пое стръмния път, който води към горите и ливадите. Този път се разделя. Десният завива край училището и води до ливадата на Морер, а левият — до ливадата на баща ми, на около петстотин метра разстояние.

— Да го проследим ли? — предложи Феликс.

— Не се шегувай! Трябва да се прибираме, късно е вече. Пък и… ти нали малко кашляш?

— Нека да го проследим… поне малко… Любопитно къде отива. Сега съвсем не е време за разходка.

— Добре, да го проследим.

Ацтекът запали цигара и тръгна по лявата пътека. Вятърът отнесе за миг проблесналите искрици на кибритената клечка. Човекът вървеше на петдесет метра пред нас.

— Нека се отдалечи още малко — каза Феликс, — имам нещо пред вид.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще ти обясня.

Пътеката извиваше край долния край на ливадите. Феликс отново ме хвана за ръка.

— Слушай — каза той, — най-добрият начин да следиш някого, без той да усети, е… да го изпревариш. Ще пресечем по склона — там има една малка пътека. Ще вървим малко по-бързо от ацтека и ще го дочакаме по-нататък.

Прикривайки се в крайпътните чимшири и лешниковите храсти, ние бързо се изкачихме. От време на време се спирахме, за да отлепим натрупания по подметките ни сняг.

Учудвах се на куража на Феликс. Явно изпитваше голямо удоволствие от приключението, щом можеше да се задържи навън през такава неприятна зимна вечер.

Пътеката, по която вървяхме, трябваше да ни изведе до поляната на баща ми. Ацтекът вървеше по долната пътека. Така ние можехме да го изчакваме и спокойно да го наблюдаваме.

 

 

Спряхме за първи път. Приклекнали зад един отрупан със сняг храст, дебнехме приближаването на човека. Той се изкачваше със спокойна стъпка, като се спираше на всеки десет метра, за да се възхищава — или да наблюдава — пейзажа.

— Да продължим — пошушна ми Феликс. — Ще се скрием зад хамбара.

Стигнахме до хамбара — ниска постройка със силно наклонен покрив, където баща ми държеше част от сеното. Някога сградата е била много по-голяма. Тя е служила дори за жилище на първите Дарегибери, които са се установили във Фабиак. Един клон от семейството останал тук, а друг се настанил там, където сега живеем ние. Така различавали Дарегибери от Полето и Дарегибери от Пътя. Клонът Дарегибери от Полето изчезнал. Жан Американеца не се завърнал във Фабиак да възстанови рухналата родна къща.

С това се зае баща ми. Той стегна къщичката или по-точно само оная част, която бе използваема. Събори вътрешните стени и широкото помещение, което се получи, превърна в обор. Там той прибираше понякога добитъка. Горното отделение стана плевня за сеното.

Под нас блесна светлинка. Ацтекът запали нова цигара. Вятърът беше спрял. Планината се къпеше в спокойствието на белия простор. Виждаше се ясно благодарение на чистия сняг, въпреки че небето бе облачно. След бързото изкачване не чувствувахме вече студа.

— Той върви право към хамбара. Внимавай! — пошушна Феликс.

Човекът продължаваше да крачи все така спокойно. Спря се най-напред в началото на поляната. Прилепени до една от страничните стени на хамбара, ние го наблюдавахме. Той се оглеждаше като човек, който познава мястото или се опитва да си го припомни. После сякаш откри хамбара. Той сигурно приличаше на черна купчина, струпана на върха на склона. Човекът се загледа продължително в нея и ние решихме, че ни е открил.

Но не, той ни обърна гръб и заразглежда долината. Отвъд пътеката тя дълбоко се врязваше и завършваше в нещо синкаво и неопределено. Отсрещните склонове не се различаваха. Нашият пансионер се наведе. Може би искаше да открие пътя за Люшон?

— Като че иска да се ориентира — каза ми Феликс, — иска да разбере къде е. Погледни го!

Ацтекът извади някакъв предмет от малкото си джобче, драсна клечка кибрит и се вгледа в дланта си. В неподвижния въздух слабото пламъче на кибритената клечка приличаше на съвсем дребна светулка.

— Какво прави той? — попитах аз.

Феликс стисна лакътя ми.

— Аха… разбрах. Знаеш ли какво държи? Компас. Това може да е само компас. Прав съм бил. Той се ориентира. Отбелязва мястото, търси някаква посока, и то определена посока.

Светлинката угасна. Човекът се изкачваше към хамбара.

— Пълна тишина! — изкомандува Феликс.

Отстъпихме внимателно. Чувах как потъват в скърцащия сняг стъпките на нашия пансионер. Продължихме да отстъпваме, докато той стигна до дървената селска врата.

Завъртя сякаш машинално дръжката на вратата. Как можеше да знае, че баща ми крие ключа между две плочки, недалеч от прага.

После започна да ходи около постройката. Ние стояхме скрити в храстите на около десет метра зад хамбара.

Ацтекът мина пред нас, без да предполага, че два чифта блеснали очи го наблюдават. Той вървеше, без да бърза, като че обмисляше нещо с известна тъга.

Чухме го как тупа ръцете си една в друга и тропа с крака.

— Какво пък значи това? — попита разтревожен Феликс.

— Сигурно му е студено и се опитва да се стопли.

Отекна подозрителен шум.

— Ами това? — повтори Феликс.

— Бърше си носа, сигурно е настинал.

Ацтекът се върна по стъпките си в посока към нас. Дали ни бе открил? Не, ето го, че си тръгна. Оставихме го отново да мине пред нас.

— Ти какво мислиш? — попита ме Феликс.

— За кое?

— За тая разходка на ацтека.

— Н… не знам. Сигурно е искал да подиша въздух. Той разправя, че планинският въздух му отваря апетит.

— Да, но можеше да отиде да се разхожда другаде…

— Разбира се.

— А той къде отиде да се разхожда? Около тоя хамбар, около твоя хамбар, хамбара, който принадлежи на Дарегибери!

— Е, и?

— Хамбар, в който са живели твоите прадеди.

— И после?…

— Хамбар, в който е живял твоят братовчед Жан и където може би е оставил следи. Помисли за Кецалкоатл!

— Какво общо има тук Кецалкоатл?

— Точно така, попитай се какво търси той тук и си спомни легендата. ТОЗИ, КОИТО Е ЗАМИНАЛ, ТОЗИ, КОИТО СЕ ВРЪЩА…

След тези загадъчни думи Феликс ме подкани бързо да слизаме към селото. Изведнъж си спомних, че през снежните вечери майка му обикновено правеше палачинки. Както знаем, той обожава палачинките, а обичаше да присъствува и на приготвянето им. Как можа да закъснее толкова за една вечеря с палачинки? Нима мистериозното го привличаше повече от лакомството?

— Сега в галоп — изкомандува Феликс. — Трябва да слезем в селото преди него и той на всяка цена да те завари в къщи, когато отвори вратата.

 

 

Така и стана. Прекосихме с пълна пара все така тъмния и пуст площад. Спряхме за миг, колкото да видим какво става с ацтека. После пак се впуснахме стремглаво, докато дребният му черен силует се очертаваше пред магазина на Тужас.

И както бяхме предвидили, когато той влезе, аз седях невинно на работната си маса. Той ми хвърли един поглед, един-единствен поглед, който ми се стори едновременно недоверчив и предизвикателен. След това ми каза с мек глас:

— Снегът съвсем не е неприятен…