Пиер Гамара
Приключението на „Крилатият змей“ (2)

II
Един ацтек в магазина

Към обед слънцето погали сивите къщи на Фабиак. След това кратко проясняване откъм долината се надигна мъгла, оловни облаци притулиха още повече небето, вятърът се усили и стана по-студен.

По време на следобедните занятия дебнехме през прозорците на класната стая появата на първите снежинки. Но зимните пеперуди все още не се решаваха да захвърчат по нашите планини.

Ако беше завалял сняг, всички ученици от Фабиак щяха да изтръпнат от радост при мисълта за пързалките и боя със снежни топки. Високите им туристически обувки и дървените подметки щяха да застържат нетърпеливо по пода. Но сивото небе и яростните пристъпи на бурята, която огъваше буковете и боровете над селото, никак не ни привличаха навън. Всъщност ние се чувствувахме чудесно сред спокойната и мека топлина на нашата стая, край тихото бумтене на натъпканата с дърва печка, заслушани в отмерените стъпки на господин Казен от една редица до друга. Господин Казен преподаваше на „големите“ момчета и момичета. С началните класове се занимаваше госпожа Казен.

Сивата работна престилка на нашия учител се спираше от време на време пред някой прозорец. Господин Казен оглеждаше пустия площад и намръщеното небе. После пак се обръщаше към нас, почесваше леко посивелите си мустаци, наместваше очилата си и се навеждаше над тетрадките.

По едно време той ме погледна. На четвъртитото му лице, под челото, заобиколено с къси посребрени коси, светнаха зад очилата очите му. Ирония или безпокойство изразяваха те? Предчувствуваше ли нашият учител онова, което щеше да се случи?

Малко преди края на занятията учениците от последния клас, в който учехме и ние с Феликс Лапюжад, заедно с още десетина други, имахме рисуване.

Господин Казен бе сложил върху статива един великолепен жълт кафеник, към който ние протягахме с опъната ръка моливите си, за да измерим пропорциите му. В същото време учителят помагаше на учениците от средния курс да вкусят от чистите прелести на граматиката.

Феликс се наведе към мен.

— Бих предпочел да рисуваме на свободна тема — каза ми той полугласно.

— И какво щеше да нарисуваш?

— Как Кортес пленява Монтесума. И то не как да е, а с бои.

Мари Лестрад, която седеше пред нас и бе дочула отговора на Феликс, пошушна закачливо:

— Не би ли предпочел да нарисуваш как Кортес пие първия си шоколатл.

Феликс вдигна рамене. Не сметна за нужно да отговори. Първо, за да не привлече вниманието на господин Казен, и после — нали знаете! — какво ли пък разбират тия момичета от страстта на един изследовател.

Този къс, но странен диалог налага известно обяснение. Сутринта имахме урок по география за Мексико и господин Казен ни запозна накратко с историята на страната.

Той ни говори за старата цивилизация на Централна Америка и по-специално за толтеките и ацтеките. В 1325 година ацтеките основали града Теноктитлан, днешният град Мексико. Теноктитлан! Музиката на това трудно за произнасяне име звучеше приятно в ушите на Феликс Лапюжад. Той вече си представяше как изследва развалините на потъналите от векове в джунглите ацтекски селища.

Господин Казен ни описа идването на испанците под водачеството на знаменития конквистадор Фернандо Кортес, който пленил ацтекския император Монтесума II и заповядал да го екзекутират през 1519 година.

Учителят ни обясни как са живели индианците по онова време преди идването на завоевателите… Садели главно царевица, която им служела за основна храна, но познавали и различни видове бобови растения, както и пъпеша, доматите, чушките, ванилията, памука. Отглеждали и какаото и от ядките на този чудесен плод приготвяли каша, която наричали шоколатл. Испанците веднага оценили този специалитет и побързали да го разпространят в Европа. Ацтеките, както и днешните им потомци, пиели пюлк — ферментирала течност, нещо като силна бира, която добивали от месестото растение маге, от чиито листа се произвеждат текстилни влакна.

Излишно е да ви разправям с какво удоволствие изслуша Феликс тази част от урока. Той изпита двойна радост: едната — от мисълта да замине като изследовател на тайнствената цивилизация на Америка преди откриването й от Колумб, която била оставила дълбоки следи в Мексико, в Гватемала и в редица други американски страни; другата — да се наслади мислено на ястията на тези древни народи. Този шоколатл на ацтеките просто го опияняваше. Сякаш крайното „л“ в индианската дума му придаваше особен вкус.

След като ни говори за физическата география, за градовете и богатствата на днешната държава Мексико, господин Казен ни показа снимки със стари паметници, пирамиди и статуи на странни богове. Между останалите божества видяхме и този знаменит Кецалкоатл — Крилатия змей, бог на живота и вятъра, господар на природните явления, а и също така Тескатлипока — Димящото огледало, създател на огъня, бог на пиршествата и виното… Феликс харесваше този Тескатлипока, въпреки че обикновено го представяха в чудноват вид — еднокрак и със змийска глава.

— Не ви задължавам да запомните всички тези имена — каза ни господин Казен.

Но Феликс за себе си бе решил да ги запомни всичките, без да пропусне дори една сричка.

 

 

И мен самия, право да си кажа, този урок ме накара да замечтая. Бях го изслушал с голямо внимание — признавам си го — не само от желание да науча, че Мексико е широко плато във форма на ромб, където се издигат остри върхове над 5 000 метра като Орисаба или Попокатепетл… Причината беше съвсем лична.

Аз съм баск, а пиренейските баски винаги са били големи пътешественици. Така един братовчед на баща ми, някой си Жан Дарегибери, напуснал на времето семейството си, за да търси сполука в Америка. След много странствувания по различни краища той умрял беден в Мексико, още преди аз да се родя.

И тъй, Жан Дарегибери не се завърнал във Фабиак, както това се случва с някои „американци“. По нашите планински селца наричат „американци“ онези местни жители, които се изселват, но се завръщат да прекарат последните си години в родните Пиренеи.

Не, Жан Дарегибери не видял вече Фабиак, нито открил извор на богатства отвъд океана. Доколкото знаехме, той работил по пристанища, в земеделски стопанства и във фабрики. Даже претърпял някакво корабокрушение при едно крайбрежно плаване. Всичките тези разкази обаче оставаха неясни и непълни.

Жан Дарегибери не беше изпратил дълго писмо по простата причина, че не знаел да пише. Накратко, той умрял там, в някаква мексиканска болница, която уведомила близките му във Франция за смъртта му. От цялата тази история бе останала една смътна легенда и понякога в къщи ние се опитвахме да си представим, че той е имал по-добър край… Може би, ако бе спестил повече пари, той би ни повикал при себе си. И днес щяхме да живеем в някоя богата hacienda^[1] или щяхме да бъдем собственици на памучна фабрика или на параходна компания. А можеше пък той да се върне във Фабиак с натъпкани с долари джобове, да си построи разкошна вила и често да ме кани, за да ми разказва приключенията си.

Феликс Лапюжад много пъти ме бе разпитвал за него. Но какво ли можех да му кажа? Истината беше съвсем проста и обикновена. Братовчедът Жан заминал, за да забогатее. Не забогатял и не се върнал.

 

 

Ето защо и аз слушах с безкрайно внимание разказа на господин Казен за някогашно и днешно Мексико. Представях си моя братовчед как броди из джунглите на Юкатан или по високите мексикански плата, как яде царевичен хляб и пие пюлк в обжарени от слънцето села. Виждах го как се катери по ацтекските пирамиди — тези високи религиозни паметници с огромни стени, покрити със сложни барелефи. Докато слушахме урока, Феликс от време на време ме буташе с лакът, за да подчертае, че нас двамата Мексико ни интересува много повече от останалите в класа: него — защото бе специалист по приключенията, а мене — защото имах честта да бъда свързан с Мексико по роднинска линия.

Трябва да кажа, че си тръгнахме от училище доста умислени. Само няколко минути по-късно стана първото събитие.

Големият площад беше почти пуст. Около общинската чешма се редуваха мрачните фасади на грижливо затворените къщи. Духаше леден вятър.

Всъщност този площад не е толкова голям. Там са училището, до него кметството и по-нататък няколко търговски магазина. Пътят, който се изкачва откъм долината и минава пред нашата къща, свършва в края на площада. Тук се намират месарницата на Кантие и бакалницата на Морер. Все в същата посока, като се подмине кметството и училището, се стига до магазина на Тужас. След това пътят отново продължава и по-нататък се разделя на по-малки пътища и пътеки, които се изкачват в планината сред градините, ябълковите дървета и ливадите.

Както обикновено след училище „големите“ се събираха пред магазина на Тужас. Това беше обичай, създаден от поколения. Малките предпочитаха да се въртят пред бакалницата, където можеха да се порадват на скромната витрина с шарени книжки, захарни лули и буркани, пълни с кисели бонбони. По Коледа, разбира се, към тях се прибавяха кутии с фурми, шоколадови бонбони и пралини, между които разпръсваха мандарини и лъскави звездички. Магазинът на Тужас — в действителност съвсем малко дюкянче — предлагаше много по-сериозна витрина.

Невероятно бе количеството предмети, които можеха да се видят в това толкова ограничено пространство: дрехи, дървени обувки, гумени ботуши, семена, храна на прах за птици и домашни животни, въжени сандали, препарати против насекоми, земеделски сечива, ловджийски и рибарски принадлежности…

Робер Тужас, синът на собствениците, също беше в последния клас и тази година бе накарал родителите си да направят истинска коледна витрина. Всъщност той самият бе вложил най-много труд за създаването на този „шедьовър“ в търговията на Фабиак.

На витрината изкусно нагъната кафява амбалажна хартия изобразяваше планински масив, в подножието на който бяха подредени мъх и чимшир. По стръмните му склонове, обсипани със снежинки от памук и борчета от зелена хартия, се спускаха кукли-скиори. Робер Тужас сам беше издялал ските и щеките им от липови дъсчици.

Всяка сутрин и всяка вечер „големите“ отиваха да се възхищават на витрината. При случай те правеха и критични забележки, които Робер понякога вземаше под внимание. Той разместваше някой скиор, някоя стъклена топка или борче. Щом се стъмнеше, сред тези скромни чудеса блясваха разноцветни крушки.

 

 

Спомням си тази мъглива и ветровита вечер. В тъмнината на площада като в хралупа блещукаха зелените, розовите и сините звездички от витрината на Тужас. Ние бързо се разпръснахме. Беше ни студено, бяхме гладни, затова бързахме да се приберем по домовете си. Скоро щеше да завали сняг. Може би още тази нощ. Този път нямаше вече съмнение.

Ние стояхме посред площада. Ние — това ще рече: Феликс, Мари Лестрад, Робер Тужас, аз и още някои ученици. Тъкмо щяхме да се разделяме, когато изведнъж забелязах, че Феликс го няма. Както съм разговарял с другите, не съм усетил кога е тръгнал.

„Хм, сигурно е бил много гладен, затова не ме е дочакал“ — казах си аз.

Тръгвах си, когато Феликс Лапюжад излезе от сянката, изправи се пред мен и ме погледна с необичайно изражение. Очите му блестяха. Беше зяпнал от удивление.

И изведнъж той промълви тези невероятни думи:

— Стори ми се, че видях един ацтек в магазина на Тужас!

— Какво казваш?

— Казвам, че в магазина на Тужас има един ацтек.

— Ацтек ли?

— Казах съвсем ясно: един ацтек!

Той се обърна, огледа подозрително сенките по площада и погледът му се спря на осветения магазин. Витрината напомняше някаква блеснала далеч в подножието на планината миниатюрна пещера, нагласена сякаш за празник на джуджета. Малки човечета танцуваха между книжните борчета и трептящите звезди.

— Май че сега… сега няма никого в магазина — пошушна Феликс. — Къде ли е изчезнал? Но уверявам те, че вътре имаше един ацтек!

— По какво позна, че е ацтек?

Вятърът духаше между уличките и връхлиташе върху шосето. Откъм долината, откъм невидимата пропаст вдясно от пътя, сякаш се извишаваха стенещи гласове.

Малко по-късно, когато вече вървяхме към къщи, Феликс се обърна и каза:

— Ето го! Ацтекът върви след нас!