Лора Джо Роуланд
Отоме (44)

41. глава

Рейко крачеше по пода в стаята на госпожа Нобуко.

— Спрете най-сетне! — Госпожа Нобуко постави ръка на слепоочието си. — Влошавате главоболието ми!

Рейко беше твърде неспокойна, за да седи на едно място.

— Тревожа се за Масахиро. Би трябвало вече да се е върнал. — Тя кършеше ръце, уплашена, че може да са го хванали.

Рейко спря като чу, че вратата се отваря. Една млада жена, облечена в бяло, се втурна в стаята. Тя беше прислужница в Големия интериор.

— Корика е горе, на наблюдателната кула — каза тя, лъхтейки от вълнение.

Дъхът на Рейко секна. Ако Корика се самоубиеше, преди да си признае, че тя е запалила пожара, тогава всички надежди за оневиняването на Сано щяха да бъдат загубени.

— Какво? — рязко запита госпожа Нобуко. — Защо?

— Тя каза, че е убила Йошисато. Направо пред всички! После се качи на стената и войниците я погнаха, и стената се срути, и сега тя иска да скочи от кулата, за да не бъде изгорена на клада!

Корика бе признала пред свидетели. Тя публично бе оневинила Сано! Но радостта на Рейко незабавно се обърна в безпокойство. Дали новината е стигнала до шогуна навреме, за да бъде отменена смъртната присъда на семейството й? И къде беше Масахиро?

— Никой ли не се опитва да я спре? — госпожа Нобуко не можеше да повярва на чутото.

— Да — каза прислужницата, — на кулата при Корика има едно момче.

Новината светкавично изхвърли Рейко навън през вратата. Момчето сигурно беше Масахиро. Войниците вероятно бяха по дирите му. И ако стената се бе срутила, кулата също би могла да рухне. Рейко се боеше за бебето си, но неистовото желание да спаси сина си я накара да се затича през пустите градини на двореца. Докато стигна до портата, вече едва дишаше. Гърбът я болеше, докато се препъваше през пасажа по посока на глъчката. Зад завоя имаше много свещеници и опечалени, които задръстваха дългата, спускаща се надолу улица. Те стояха с гръб към нея и гледаха нагоре. Погледът на Рейко последва техните по грапавата, стръмна линия на стената вляво. Всичко, което бе останало от нея, беше една тясна ивица. Кулата се извисяваше мрачна на фона на синьото небе. В дървеното й скеле бяха затворени две малки фигурки, облечени в бяло. Масахиро и Корика стояха близо до стръмния склон.

Страхът подгони Рейко надолу по пасажа. Тя пое дъх, за да извика: „Това е синът ми! Пуснете ме да мина!“ После видя войниците в процесията, сред които бяха и назначените да пазят семейството им. Те се бяха струпали под кулата и викаха на Масахиро и Корика. Очевидно не искаха да рискуват да се качат по това, което бе останало от рухналата стена, а стената от другата страна на кулата беше прекадено висока. Ако я видеха, щяха да я арестуват. Тя се обърна и затича в обратна посока. Трябваше да намери начин да накара Корика да се предаде и да спаси Масахиро.

Силна контракция разтърси корема й. Тя тръгна, потръпвайки, по пасажа около хълма, отвеждащ до голямата дървена порта в частично завършената стена. Това беше един от няколкото кратки пътя през замъка, използван от работниците по време на строежа. Рейко натисна вратата и я отвори. Заситни надолу по редица дървени стъпала, които минаваха между дървета и скали. През друга дървена порта влезе в пасажа на долната тераса. Ново болезнено присвиване, придружено с усещане за смъкване в корема й, силно я уплаши. Трябваше да спре и да си почине, сърцето й биеше много бързо. Беше толкова слаба, че падна пред портата на квартала на служителите.

Стана и продължи да се влачи с мъка по главната улица, покрай завършени и полуготови къщи, покрай врати и празни охранителни кули. Не се виждаше жива душа. Всички бяха отишли на погребението. Стената на хълма над нея влезе в полезрението й. Секцията от лявата й страна беше висока, облицована с камъни и непокътната. Секцията вдясно представляваше земно свлачище, покрито с пръстен от камъни. Над пръстена Рейко видя главите на хората в горния пасаж. Постаментът на кулата се издигаше между неповредената и рухналата стена. Дървеното й скеле наподобяваше гигантска клетка за птици. Масахиро и Корика стояха на ръба на постамента. Той протягаше ръце към нея, а тя гледаше надолу към земята. Кулата бе по-висока, отколкото Рейко си бе представяла.

Рейко държеше корема си и с натежали дробове и думкащо до пръсване сърце не спираше да върви, макар и с огромна мъка, към кулата. Получи нова контракция, по-болезнена от последната. Тя се преви и застена.

* * *

— Моля те, не скачай! — умоляваше Масахиро.

— Защо не? — изхлипа Корика. — Няма да боли колкото изгарянето.

Масахиро не просто се нуждаеше от нейното признание пред шогуна — инстинктът го подтикваше да я спаси, въпреки че бе убийца. Трябваше да я държи достатъчно ангажирана в разговор, за да не скочи.

— Откъде знаеш, че няма да боли толкова?

Корика поклати глава. Тя избърса с ръка мокрите си очи и погледна с копнеж улицата отдолу.

— Ще бъде по-бързо.

Неспособен да обори това, Масахиро каза:

— Ако дойдеш с мен и говориш с шогуна, аз ще му кажа, че ти всъщност си нямала намерение да навредиш на Йошисато и че си запалила пожара по грешка. Той ще те помилва.

Думите му звучаха неубедително и за самия него. Скръбният поглед на Корика казваше, че тя също не му вярва. Отчаян, Масахиро реши да апелира към нейната състрадателност.

— Ако не говориш с шогуна, тогава аз ще бъда изгорен на клада. А също и баща ми, майка ми и малката ми сестричка.

Представата за пищящата в пламъците Акико разстрои Масахиро повече от мисълта за собствената му смърт.

— Умолявам те! — каза той, протегнал сключените си ръце към Корика. — Всички ще умрем, ако не ни помогнеш!

— Не ме е грижа — Корика пристъпи толкова близо до ръба, че палците на белите й чорапи и сандалите й увиснаха над бездната.

* * *

Владетелят Цунанори размахваше заплашително меча си срещу войниците пред мавзолея. Те също изтеглиха мечовете си. Хората в тълпата ахнаха.

— Владетелю Цунанори! — извика Сано. — Свалете​ оръжието!

Владетелят Цунанори и войниците скочиха яростно. Виковете им бяха заглушени от писъците на тълпата. Всичко стана твърде бързо и Сано не можа да разбере кой атакува първи.

Миг по-късно войниците отстъпиха, гледайки объркано. Владетелят Цунанори лежеше, кървящ от раните, нанесени по цялото му тяло — най-голямата от тях беше в средната му част, в корема му. Мечът беше до ръката му, а острието му бе чисто. Клепачите му бяха разтеглени толкова широко, че зениците му изглеждаха като черни точки, нарисувани върху бели камъчета. Устата му зееше в безмълвен вопъл.

Публиката се завайка. Шогунът се обърна, за да избегне кървавата гледка, преви се надве и повърна. Янагисава и Иенобу му се притекоха на помощ. Много от дамите припаднаха. Слугите се засуетиха над тях. Сано се втурна към владетеля Цунанори, коленичи до него и притисна ръка към стомаха му, опитвайки се да спре бликането на кръвта. Пръстите му се плъзнаха в прореза, който бе толкова дълбок, че напипа горещите му, хлъзгави вътрешности. Раната беше смъртоносна, нищо не можеше да се направи.

— Какво още искахте да кажете? — попита припряно Сано. Нито той, нито владетелят Цунанори щяха да живеят дълго. Той сграбчи владетеля за ръката.

Тя беше студена от шока и загубата на кръв, но пръстите й стиснаха Сановите с яростна сила. Устата му гъргореше, докато дишаше. Очите му издаваха ужаса и мъката на агонията. Лицето му вече бе побеляло. Устните му, сиво-синкави, се движеха в безмълвна молба.

— Не мога да ви помогна, съжалявам. — На Сано му беше неприятно да притиска умиращ човек, но искаше цялата истина за престъплението. — Това е последният ви шанс да довършите вашето признание.

Владетелят Цунанори успя да процеди глас между гъргорещите си издихания.

— Не бих могъл… да го измисля… сам.

— Да измислите какво?

— Шарката. — Владетелят Цунанори изкриви лице, тялото му се вкочани от болезнен спазъм.

— Тогава кой ви даде тази идея?

Владетелят Цунанори простена. Дрехата му и земята под коленете на Сано бяха просмукани с кръв, която продължаваше да блика от вътрешностите му.

— Иенобу.

Шокиран, Сано погледна към Иенобу. Той се бе надвесил над шогуна. Тълпата се втурна към портата, опитвайки се да избегне кървавата гледка. Янагисава извика ядосано. Войниците затичаха, за да възстановят реда. Никой не слушаше Сано и владетеля Цунанори.

— Иенобу ви даде идеята да заразите съпругата си с шарка? — попита Сано.

Ръката, която стискаше неговата, се отпусна. Владетелят Цунанори зашепна:

— Той знаеше за Намиджи. Каза, че тя може да го направи, без да се зарази. Каза… че ако Цурухиме умре от шарка, никой няма да задава въпроси. След като веднъж ми даде идеята, тя не ми даваше мира, звучеше толкова хубаво. — Очите му блеснаха за кратко от негодувание, като погледна Сано. — Никой не трябваше да знае!

Точно както Сано бе и предполагал. Иенобу бе замесен в смъртта на Цурухиме. Той бе упражнил своето странно влияние и върху владетеля Цунанори. Въпреки че Иенобу не бе докоснал заразения чаршаф, той бе не по-малко виновен от владетеля Цунанори и Намиджи. Сега Сано разбра истинския мащаб и чудовищност на престъплението на Иенобу.

С цел да разчисти пътя си до властта, той ги бе подтикнал към убийството на Цурухиме. Не бяха необходими особено големи умствени усилия, за да се сети, че е виновен и за пожара, който уби Йошисато. Най-напред бе елиминирал Цурухиме, защото, макар и да я е считал за по-малката заплаха, тя е била по-лесна мишена. Иенобу бе нагласил и двете убийства и се бе облагодетелствал и от двете, без да свърши никаква мръсна работа.

Лицето на владетеля Цунанори се отпусна. Клепачите му почти се затвориха.

— Още не можете да умрете! — изкрещя Сано.

Трябва да кажете на шогуна, че племенникът му е убил дъщеря му и наследника му!

Властителят Цунанори беше единственият шанс на Сано да оневини себе си.

Един последен спазъм разтърси Цунанори. Той нададе последно, слабо стенание, с един последен изблик на кръв. Сано почувства как живият дух напуска тялото му.

— Върнете се! — Сано пусна ръката на владетеля Цунанори, разтърси го и заудря гръдния му кош в безплоден опит да го съживи. Но владетелят Цунанори си бе отишъл.

Никой, освен Сано не бе чул последните му показания.

Подгизнал от кръв, Сано се изправи.

— Арестувайте го! — изкрещя Янагисава, сочейки към него.

Отсрочката на Сано бе свършила, машината, която щеше да го унищожи, отново се задейства. Докато отчаяно се мъчеше да намери някакъв изход, той чу глъчка пред стените. Идваше от голямо разстояние, но ставаше все по-силна, като прииждаща приливна вълна. Потокът на мълвата, пътуваща по погребалната процесия, бе сменил посоката си. Глъчката избухна в двора на мавзолея.

— Компаньонката на съпругата на шогуна си е признала, че тя е запалила пожара!

— Сано е невинен!

Янагисава слушаше с изражение, изпълнено с ужас и ярост. Войниците спряха и погледнаха към него за нови заповеди. Шогунът вдигна позеленялото си объркано лице. Опечалените зяпаха в Сано.

Зави му се свят от изненада. Но очите му търсеха само един човек — той игнорира тълпата, шогуна и Янагисава, и срещна преднамерено приветливия поглед на Иенобу.